Когато навлязоха в Калояновската махала, той пак я попита: "Боли ли?" "Не" - каза тя. Беше опряла гърба си в гърдите му и сетил топлината й, той изпита странно чувство на милост и на отчуждение. Искаше му се да се отдръпне. Да я отстрани. А ако бяха я отвлекли? Ако бях я намерил мъртва, както момиченцето на консула... и както много други... Слава богу, че е жива, избликна с отчаяна сила нежността му. Той я притисна към себе си, хвана я здраво, изви коня в първия страничен сокак и без да се обади някому, препусна към Куру-чешме. Пътем в тъмнината видя някакви хора да извличат нещо от някаква къща. Той стреля по тях и те също започнаха да стрелят. На Витошка срещу му се зададе нова тълпа. "Стой! - викаха. - Предай се!.." - "Братя!" - извика той и продължаваше да препуска към тях, докато те изведнъж го обкръжиха от всички страни и го познаха, и радостни възгласи се понесоха. Бяха не само мъже, но и жени, понесли лопати, мотики, кофи. "Е, оживя... оживя - повтаряха. - И освободихте ли баща ти?.. Къде е той! Ами другите?.. Ами бай Радоя?.." Други питаха: "Кой е тоя с теб, ранен ли е?.." "Годеницата ми!" - рече той натъртено и откри лицето й. "Госпожицата... ах, клетата..." Към тях си пробиваше път дребничък мъж с големи мустаци. В полумрака зъбите му лъщяха. "Ама ето... ето! - викаше той. - Най-добро за вас! И колко съм радостен!.." "Господин Позитано!" "Аз - да! Истински пожар. И аз гася... Тулумби... помниш ли в конак? Вземаме... събаряме къщи... Само да знаете колко съм радостен на вашето избавление, миличка госпожице Неда - прибави той по французки, като й се усмихваше. - Всичко е вече добре, нали?" Тя кимна: всичко, всичко... От очите й се стичаха сълзи. "Ранена е" - каза Андреа. "О!.. Тежко ли?.. Откарайте я в консулството... моята съпруга..." "Ще я заведа при майка си" - каза Андреа. "Не, не... У дома... У дома!.." - извика внезапно тя и гласът й, сепнат, страшен, прониза и дълбоко разтърси Андреа. "Веднага ви стигам!" - извика той и препусна към Кору-чешме. Веднага... Защо каза: веднага?.. Нали си мислеше да се види с майка си?.. Или не смееше да я види! Или не искаше да остане с Неда?.. Защо?.. Пак ли?.. Утре, утре, повтаряше си той, докато яростно дърпаше звънчето на тяхната врата и слушаше разтреперан как тя вика отчаяно: "Отвори ми... дядо... дядо... аз съм!.." А когато най-сетне иззад тухления зид се обади изплашен старешки глас... и друг глас, разплакан... гласът на Филип... той изведнъж я притисна силно, целува я дълго, отчаяно, хвърли се на коня и лудо запрепуска след предвожданата от Позитано тълпа, която се сливаше вече на площада с другата, голямата, останала без предводител. Сега да спасим града... да запазим складовете за нашите освободители... Не, за нищо друго не трябва да мисля сега... само да спасим града, да запазим складовете...
Епилог
Колко хора бяха убити, колко жени озлочестени и задигнати тая нощ, колко имущество съсипано още никой не знаеше и никому не бе до това да го установява. Сега от ранни зори хората посрещаха освободителите - посрещаха ги заслужили и достойни за свободата си. Тук и там все още димяха пожарите - тук и там все още плачеха безутешни и гледаха с блуждаещ поглед или търсеха, но многото, хилядите се стремяха към орханийския път - с хоругви, в празнични дрехи, захвърлили фесовете, помъкнали китки чимшир, бъклици и цели кофи с вино, хляб и кой каквото имал, всеки да изрази своята благодарност, завет от деди и прадеди, който се осъществяваше в този час. Някой бе казал: тук да ги срещнем, братя, на това свято място, дето обесиха някога дякона от комитета. Друг, ходил в чужбина, прибави: Да издигнем арка!.. Малцина знаеха какво е това арка, но скоро се намериха греди, дъски, чимшир, кипарис и боров клон. Там изправиха хоругвите, прикрепиха икони, а когато закачиха на върха й набързо съшито руско знаме, гражданството се полюшна и се развълнува, по първом осезаемо почувствувало, че турците ги няма и няма да се върнат. Пак се наредиха, както винаги се бяха нареждали при посрещания и тържества. Начело владишкият наместник с всички попове; довчерашният муавин Илия ефенди, когото сега наричаха господин Илия; кметът на българската община, господин Михайлович, с високия си лъскав цилиндър. И, разбира се, оцелелите първенци и чорбаджии, млади и стари, със семействата си, със семействата на чорбаджиите, отведени на заточение; и църковните настоятели, и протомайсторите, и учителите, и всички, които се тълпяха зад тях, от двете страни на арката, покрай пътя, възбудени, нетърпеливи, мнозина готови да се разплачат и дори някои вече разплакани. Андреа и Женда с малкия също бяха тук. Тук беше и Филип, с мека филцова шапка и с едно изражение на дръзко спокойствие, което той с мъка удържаше на лицето си. Тук бяха и консулите, с тях и фон Хирш, който имаше причини да е между първите посрещачи, още и хората от неговата железница, неколцина любопитни лекари и сестри от мисиите, а и кореспондентите, на които нощта бе дала много сюжети за техните дописки.