Женда избърза напред със Славейко, защото Климент бе научил от полковник Сердюк, че идат нови полкове, сиреч отиде пак да посреща, пак да чака мъжа си... И Филип избърза, разтревожен, че Маргарет и виконтесата ще заминат, без той да е бил на изпращането. Постепенно гробището се изпразни. Климент и майка му останаха да подреждат прясната могилка, Неда тръгна към гроба на майка си и Андреа я намери там, коленичила, по-разплакана и отпреди. Той се спря зад кръстовете и дълго я гледа - една черна купчинка, която се тресеше върху белия сняг, скъпа и близка нему, единствената, която можеше да го разбере в тоя час на новия живот, когато някакъв смут се събуждаше в душата му. Той я приближи. Чула стъпки, Неда инстинктивно трепна, но щом позна гласа му и сети ръцете му, които разнежено я повдигаха, тя се изправи, облегна гръб о него и успокоение и умора се разляха по цялото й тяло.
Кипарисите наоколо тъмно ги обграждаха. Кръстове и фенери и надгробни паметници стърчаха навред. Какво остава от живота, мислеше Андреа. Тези камъни, тези железа? Или обещанията на поповете, че някъде ни чакат непознати блаженства?.. Единственият смисъл е да обичаме и да бъдем обичани, продължаваше да си мисли той, като държеше в прегръдките си Неда и изпитваше непознато, тъжно щастие. Внезапно той се събуди - робството, о, да, робството бе оставило сянка и върху любовта им. Оня бе мъртъв, да; и въпреки ревността си Андреа никога нямаше да заговори какво е било. Може би някой ден не щеше да се измъчва вече от тези затаени мисли... Но и тогава сянката на робството щеше да е върху тях.
"Да вървим! - каза той стреснато. - Недей плака... за нищо недей плака!.." Това "нищо" я накара да изтръпне. Но когато той я хвана под ръка и двамата излязоха от гробището, когато засрещаха цели групи весели войници и между тях мнозина нови приятели на Андреа, които му подвикваха сърдечно или се спираха почитателно да изкажат съчувствието си пред "невестата" му, тя се оживи, търсеше често очите му, усмихваше се понякога, ободрена, развълнувана. "Колко много познати имаш вече! - възкликваше тя. - Но как? Не разбирам... Само за един ден!.." После каза: "Те наистина ни смятат вече за сгодени!" "А не сме ли?.. Годени сме и женени... и всичко сме един за друг!" - рече бързо той. Тя се притисна силно към ръката му. Радостна, живителна топлина се преля от единия към другия, изби по лицата им, порумени страните. "Навсякъде играят... виж... Ето и на Говежди пазар хоро... Андреа - дигна тя към него очи. - Като си помисля, че за това велико преображение ти ми говореше още тогава... и че много преди това си го знаел, си го мислил... О, всичко си предвиждал ти, всичко!" "Не всичко - каза той и отслабналото му лице помръкна. - Виждаш ли ей оня файтон... дето завива към свещоливницата... Преди си мислех... както сме си го мечтали в комитета... равенство... всекиму заслуженото... народна държава, разбираш ли, Дяконът Левски го казваше, народна и свята... А сега - Илия ефенди станал господин Илия!"
Улицата към дома на Филаретова гъмжеше от хора. Пред довчерашната английска болница сега бяха запрели десетина файтона и толкова каруци. Висши руски офицери бяха наобиколили англичанките и англичаните, разговаряха с тях и се смееха. Високият рус Олдембургски принц разправяше нещо на дребничката леди Стренгфорд и тя го слушаше с непоколебимо изражение на достойнство и гордост. Княз Николай и Грабе, и Саватеев, и още двама-трима правеха комплименти на Маргарет и на Една Гордън. Все там се виждаха и другите сестри, и мис Пейдж, и доктор Грин с неколцина лекари, и мистър Гей, който чак сега наистина заминаваше, и барон фон Хирш, изпращан от съпрузите фон Валдхарт, и Филип с меката си филцова шапка. "Това не разбирах - каза Андреа, когато отминаха и свиха по Витошка към къщи. - Не разбирах, че някак естествено става всичко... Върховете се срещат с върховете, низините с низините... Англичани, турци, руснаци, българи... Като че ли има една граница, до която хората се делят по народност... какъв си, угнетен ли си, поробен ли си... И после друга някаква граница... от кои си... от върховете ли си или си от низините..." "А как трябва да бъде, мили?" - попита тя. "Не знам... Преди знаех... ще бъдем равни, всекиму заслуженото... Може би пак това би трябвало да бъде... Или... Не знам. Но не мога да се успокоя, не мога да приема..." "Не приемай - усмихна му се тя с хубавите си златисти очи. - Ако търсиш, ако искаш..." "Но какво мога аз сам! Нали виждаш!" - рече глухо и възбудено той. Тя каза: "Първо, ти не си сам, Андреа, скъпи мой, не си сам, двама сме... И второ... Второ, сега започва. Животът е пред нас".