- Е, че какво, като не те иска? Няма да се венчаваш за нея, я!
- Ако почувствувам, че тя не ме иска... аз сама ще му откажа утре! Знайте го!
- Ще му откажеш?.. Ти луда ли си!..
- Аз достатъчно уважавам себе си, за да се оставя на едно такова унижение.
- Унижение ли рече! Ами ти за нашето унижение помисляш ли? За моето унижение. Целият град ни завижда! Искаш изведнъж аз да стана за смях на всички ли?
- Ето! Ето!.. И ти заради положението му... Да!
- Я стига - стига детински глезотии! Време е да пораснеш! Да знаеш интереса си и ти... Кажи й, Филипе! Посъветвай я, брат си й... Че аз за това ли съм я изучил, да погине в това блато ли! И затова ли търпя досега домашна работа да не похваща... Книжки, ноти, песнички!..
- Татко! Та нали ти сам си казвал!..
- ... Слугини... чираци... - продължаваше ядосано назидателно Радой, без да обърне внимание на думите й. - За туй! Да се ожениш за такъв човек, какъвто ти подхожда... Че да бъдеш и ти добре!..
- Ако е работата само до интерес, и аз бих бил на твоя страна, сестро! - приближи я и сложи ръка на рамото й Филип. - Но татко е прав, макар думите му да те засягат... Знам, знам... Чакай да се доизкажа. Необходимо е наистина да разбереш, че трябва с всички сили да се държим в чужденците... Че ти трябва...
- Стига! Стига обиждахте чувствата ми! - изкрещя ожесточено, неистово Неда. - О, как не ме разбирате! О, как няма за мене в къщи близка душа! - извика тя отчаяно и неочаквано за тях, пък и за себе си, втурна се нагоре по стълбището, вмъкна се в стаята си и силно затръшна вратата.
Пипнешком Неда намери кибрита, запали лампата и за един дълъг миг остана задъхана и разплакана сред стаята си.
Тая неголяма продълговата стая беше единственото място, дето тя се чувствуваше като в свой собствен свят. Пухеният юрган, порцелановият, умивалник, красиво подвързаните книги на етажерката, всичко тук й говореше за нейната Виена и за пансиона "Notre Dame de Sion", дето я заведоха веднага след смъртта на майка й.
Никой не ме разбира... И нашите, и те! - говореше си тя безгласно, все още без да помръдне от мястото си. Срамно ми е, като си помисля как гледат те на моите чувства към Леандър... Стар бил... Боже мой, как могат да го нарекат стар... И не виждат колко е по-умен от тях, колко е по-добър, възвишен, не разбират, че за мене той е като свежия въздух... Ох, как се задушавам сред тая простотия тук... И тия съображения, тия вечни сметки, дето дори и Филип започна да ги прави... Не знам и аз, не знам...
Месеци вече, откак се беше завърнала в отечеството си, а Неда продължаваше да се чувствува чужденка между своите. Защо? Защото беше прекарала седем години във Виена ли? Та нали в пансиона на калугерките французойки тя винаги биваше подценявана, тайно, пък и явно презираната българка, която нито имаше благородническо име, нито идеше от някоя известна или поне интересна за съученичките й страна? Колко пъти си бе казвала: Веднъж само да завърша, да се махна!..
И ето, тя бе завършила най-сетне пансиона, оставила бе милата, чудесна Виена, ала сега пак мислеше за там. И мислеше с мъчителна жажда, защото животът в родния й град и се струваше така назадничав и потискащ, така груб, че ако не беше се влюбила в Леге, сигурно наистина би се задушила или поболяла...
Да, да... не знам! - продължи да си говори безгласно тя, тръгна из стаята и се спря срещу кристалното огледало над умивалника. Но ако майка му наистина не ме хареса? Ако решително не разбере каква страшна съдба има народът ни и защо всичко е така?.. Нали си спомням как беше в началото със Сесил - гледаше ме особено... враждебно ме гледаше... И това малката Сесил! А майка му?
Тя се наведе към огледалото, взря се в тясното си, розово от плача лице и пак се замисли.
Обича Леандър, да, обича го! Но обича ли го наистина толкова, че да претърпи униженията, на които може да я подхвърли мадам Франсоаз? Тя живо си го представи такъв, какъвто първия път го видя... Беше в светлосивия си жакет, оня, със сините райета. С цилиндър, с бастун... Един внушителен, много изтънчен господин, който я изненада с младото си лице и посребрените си коси. Но най-силно впечатление той й направи с разговора, който поведоха - за миналогодишното гостуване на Комеди Франсез във Виена и за някаква пиеса, представяна там... Какво наслаждение беше за Неда да говори с него; да го слуша, а и да му покаже своите знания и своите вкусове!.. Тя не се влюби в него изведнъж. И досега не можеше да каже кога се бе влюбила и как стана всичко. Тя само знаеше, че от оня миг насетне й бе приятно да среща консула, да разговаря с него за всички неща, които я вълнуваха, тъй като не виждаше вече с кого другиго би могла да споделя мислите си. При това тя научи, че и самият Леге отдавна пише книга - някакво изучаване върху нравите на народите в Турската империя. В един разговор той сподели с нея замисъла си. А после й прочете отделни глави, които тя изслуша въодушевена, с внимание, нещо, което не й попречи по-късно разпалено да оспори редица мисли. И може би с тая искреност най-много му хареса; и тя най-силно ги сближи. Така бе до оня ден, когато в зимната градина на консулството той деликатно й задържа ръката, а после я притегли към себе си и я целуна...