Ах, как жадуваше и Неда да изживее подобен роман!..
В света на своите мисли тя неведнъж бе посвещавала живота си на унизените и страдащите. Ту си представяше, че става учителка там, дето имаха нужда от нея; ту напускаше семейството си - и дори не страдаше при това! - обличаше се съвсем просто и както сестрите мисионерки, за които се бе говорило в пансиона, заминаваше някъде сред пустините, между диваци, дето хвърляше първите семена на културата... В такива случаи обикновено във вълнуващите си приключения тя вплиташе и някой мъж. Неда никога не определяше как ще изглежда той, а само отбелязваше отделни негови черти - я устата, я очите, я ръцете, - също заимствувани от последната книга. Затова пък тоя мъж винаги имаше в характера си нещо пламенно и покоряващо. Той изпълваше живота й с много любов (о, как изживяваше Неда всичката тая възможна и мечтана любов!), а също и с много страдания. Защото историята винаги завършваше трагично и появата на тоя мъж биваше само за да удвои и без това огромното страдание, което се налагаше на Неда от нейния дълг.
Не, това не бяха фантазии, не бяха сантиментални момински мечти; това бе цял свят, изграден от книгите и друг от ежедневието. В него тя се приютяваше още от времето, когато в пансиона съученичките й я бяха отбягвали; приютяваше се в него и сега, макар да беше между своите, макар да беше обичана и обичаше...
Как искам да съм и аз като Соланж де Растиняк, мислеше си тя унесено, докато държеше книгата в ръце, ала не четеше. Всъщност толкова си приличат съдбите ни. И тя е като мен - самотница. Там религиозна война (описваше се някакво тъжно приключение от времето на хугенотите), и тук война... И всичко объркано и там, както у нас...
Откак Филип донесе в къщи новината, че руснаците са спрени при Плевен, а после Леге и Сен Клер я потвърдиха, Неда по-рядко мислеше за войната. Знаеше, че тя е далече; че помежду е Балкана и макар едва ли не всекидневно да изтръпваше от неочаквани срещи с ранени и пленници, тя продължаваше да живее със своите собствени, терзания. Сега безрадостната участ на нещастната Соланж де Растиняк й напомни, че някъде край Плевен гинат люде. Тя неволно се пренесе там, но не на фронтовата линия (колкото и да си припомняше картината, която висеше в трапезарията на пансиона, изобразяваща битката с мамелюците, Неда истински не можеше да си представи какво е това "сражение"), а си въобрази, че е назад, в някаква смрадлива болница като софийските, дето охкат и умират стотици ранени. В началото тя не мислеше къде точно да се намира тая болница. Само си представляваше страданието, изписано по лицата на хората. Но после реши, че това трябва да бъде руска болница, сиреч, че тя като българка не може да иде в турска, въпреки че госпожите от мисиите тук лекуваха турските ранени. Известно време тя се поколеба да каже ли истинското си име и отде иде. Ала внезапно в тая привична игра на мислите й се примеси и оня, необходимият мъж. Той имаше много сини очи и постоянно искаше вода; и отпървом тя само така го наричаше: оня с много сините очи. Но след това разбра, че той е някакъв княз, и те двамата започнаха да си говорят по французки, защото по неизвестна причина не искаха другите да разбират разговора им...
Да, всичко беше фантазия, тя го съзнаваше и, кой знае защо, раненият руски княз й напомняше Леандър, макар очите му да бяха толкова сини и страстни, а не кафени като неговите. Но ето, че скоро ставаше ясно: князът не бе само равен в гърдите, той беше още болен от холера и Неда прихващаше от него (в романа Соланж умираше от чума). После идеха сетните минути. Оздравелият благодарение на нейната саможертва княз бдеше сега над нея и я жалеше така, както само влюбеният може да жали, и тя му казваше, защото внезапно разбра, че той наистина е Леандър, казваше му, че неговата майка е виновна за всичко и че ако не беше майка му, те сега нямаше да бъдат тук, в тая страшна болница, а в Париж...
Тя изпусна книгата и се стресна. Ах, заспала съм! - рече си. Но като си припомни руската болница, княза, агонията си и тъжните думи, които беше произнесла, Неда отново се разплака. Дали наистина е спала или е мислила всичко това? Сигурно съм сънувала. Но от къде на къде при руснаците? Ако Филип научи, че съм ги лекувала дори насън, пак ще има да се разправяме и да спорим, опита се да се пошегува тя със себе си, ала беше така подута от плач и сънена, че едва имаше сили да духне лампата и отново се отпусна. Войната... войната е далеч, мислеше си тя. А утре за мене се решава всичко... Утре, прошепна тя само с устните си и заспа.
9
Файтонът на Леге откара най-първо майора до жилището му, а после избиколи и пое по тъмните улици към Говежди пазар, в близост на който се намираше италианското консулство.