- Да - поклати замислено глава Леандър. - Тя страда, страда, драги Виторио! Помисли си за нейното положение. Толкова години в чужбина... И се връща тук. Робство! Робство във всяко отношение... При нейната култура и финес!
Той се сети за разговора им тая вечер, припомни си какво бе казала тя за пренебрежението на госпожите от мисиите й му стана обидно и болно за нея.
- Чувствувам, че въпреки всичките грижи, с които я заобикалят близките, й, тя не се разбира: с тях - прибави той. - Не, тя не ми го е казала, тя, разбира се, е достатъчно горда да се оплаква от семейството си, но все пак... Тя страда, приятелю... Всъщност ти си прав! Има нещо в нея, което все още не разбирам - каза той, съзнал внезапно онова, което въпреки всичките усилия му отбягваше. Какво бе то? На какво се дължеше? На огънчето, за което говореше Виторио? На разликата във възрастите?.. Да, може би на разликата във възрастите, каза си той, неприятно засегнат. Или пък на онова болезнено за нея чувство, че принадлежи на един поробен народ, на един неизвестен, унижаван народ...
Той си припомни с вълнение как го бе слушала тя, когато й разправи за миналогодишното въстание... Не плака. Но очите й бяха станали от ужаса големи, сухи... А защо се бе почувствувал той засегнат и обиден тогава? Да, вместо да се разкрие цяла пред него, както очакваше, както бе правила, тя внезапно се бе затворила, отчуждила се бе... Докато на другия ден (той никога нямаше да забрави него ден!) тя беше по-нежна и по-мила от всеки други път... Защо? Защото бе научила отнейде, че той именно, Леге, се бе застъпвал по време на палежите пред мютесарифа и че бе спасил не един български дом от фанатизираната тълпа... Да. Може би това... Може би и нещо друго... О, не разбирам! Тъкмо аз, който винаги съм мислил, че умея да разбирам хората, нея не мога да я разбера докрай... Сигурно затова я обичам толкова!..
- Е? - изненада го гласът на приятеля му.
- Какво?
- Помислих, че си задрямал... Пристигнах. Хайде, благодаря и лека нощ!
- Лека нощ, Виторио!
- Утре да не забравиш за срещата с барон Хирш?
- Утре?.. Добре, че ме подсети! Много те моля да ме извиниш пред него, Виторио!
- Как, няма ли да дойдеш?
- Невъзможно е. Поех вече ангажимент пред Неда да я представя на майка си.
- Но... Да изместим часа тогава. Знаеш, че работата е срочна. Отнася се и до моите, и до твоите хора.
- Не, не. Утрешния ден съм го определил! В другиден, ако е възможно.
- Добре, в другиден - съгласи се маркизът, стисна ръката му и скочи от файтона.
- Поздрави майка си... И милата Сесил, разбира се!
- Те сигурно спят вече. А ти поздрави Джузепина!
- Виж, тя чака, в това съм уверен!.. Младата жена, приятелю, е опасна работа, но позастарее ли жената, става още по-опасна! Чао!..
Цилиндърът му блесна под високия фенер, дето се развяваше бандиерата, после се чу весело хлопане на вратата и умилен глас, който викаше по италиански:
- Паоло!.. Хей, Парло, дявол да те вземе, отваряй по-скоро, докато синьората не е разбрала, че си заспал!..
Когато се прибра в консулството, Леге изненадан видя, че в стаята, отредена за майка му, свети.
- Мислех, че отдавна спите, мамо - надникна той през вратата и се усмихна с тъмните си очи.
- Влез, влез! - каза тя и въпреки възрастта си пъргаво се извърна. - Бях изморена, наистина. Но банята ме освежи. И после тези мисли, мили мой, тези мисли!..
Думите й го стреснаха. Той знаеше, че тя не обича да се меси в личния му живот (както не бе позволявала да се месят в нейния), и затова намекът й, макар да го очакваше, му се стори прекалено прям и бърз.
Привечерта, когато тя пристигна, те наистина не бяха имали възможност да говорят. Толкова хора край тях... И особено баронът!.. И после, английският генерал със смешния си приятел... А и мисис Джаксън... Майка му беше светска жена; тя не можеше да го изложи пред тях, нямаше да изложи и себе си. Но сега тя явно го очакваше с намерението да говорят за Неда.
Той се опита да я отклони.
- Надявам се, че Сесил не ви е отегчавала с нейната бъбривост, мамо!
- Сесил! Милата... Клетото дете! Леандър, ти вършиш престъпление, Леандър! - нападна го тя изведнъж, остро, и то тъкмо с оръжието, от което той най-много се опасяваше.
- Може би искате да кажете, че не съм възпитал добре дъщеря си?
- Да... да! И това... И всичко!..
- Мамо, вие наистина сте изморена. Раздразнена сте от пътуването.
- И всичко, и всичко искам да кажа! - викаше тя, като се разхождаше ядосано и развяваше надлъж по стаята вишневочервения си копринен пеньоар. В същото време тя не преставаше да маже и да масира лицето си с помада. - Разведе се с Марго... дойде в тая дива страна...