- Защо ми напомняте? - пребледня той.
- Остави клетото дете без майка, да! Без възпитание, да! Без нежна грижа, да!
- Така е по-добре за Сесил... И вие знаете, вие знаете защо!..
- Знам! - спря се тя. - Знам. За една дреболия разби живота си. И на Сесил! И моя!..
- Вие наричате това дреболия?
- Чудеса! Случвало се е и на други!
- Мамо!..
- Ако вземеха всички да се развеждат... Ако вземат всички да пренебрегват светостта на църковния брак за едно нищо и никакво увлечение!
- Вие знаете, че аз не държа на църковните догми.
- Да, и това знам. Знам още, че ти си виновният за всичко!
- Не, не! - изкрещя той, като не можеше вече да се владее. - Вие... вие... наистина... Как можете тъкмо вие! Не, преди друго говорехте! Та тя ми измени - най-долно, най-гнусно... Залових я! Кажете, не й ли простих?.. А тя - пак! И пак й простих... О! - изпъшка той, като се отпусна на леглото, но миг след това отново скочи.
- Вие не разбирате ли, че аз се отвращавах вече от компанията й!.. От това ваше общество, което...
- И дойде тука, да? Пфу!
- Дойдох тука - рече той. - Да. Избягах. Не исках детето ми да диша тоя порочен, фалшив въздух. Да гледа! Да чува!.. Не, благодаря!.. И после, всичко това е отдавна свършено - каза Леандър, най-сетне овладял се. - Или може би тя ви праща? - прибави той с подозрение и внезапна надежда в гласа. А възможно ли е това непредизвестено пристигане да не е за Неда?..
Мадам Франсоаз остави бурканчето с помадата на нощната масичка, отиде пред огледалото и започна да разчесва оределите си боядисани коси.
- Ти знаеш много добре защо съм тука - каза тя предизвикателно.
- Предполагам, че сте се затъжила, най-сетне за нас! Сесил навършва в четвъртък дванадесет години!
- И твоите години знам. Четиридесет и четири - рече тя със същия глас.
- Благодаря, че ми напомняте, мамо.
- Трябва, Леандър... Но ти изглежда си оставаш все такъв наивен.
- Наивен?.. Вие ме наричате наивен?
- Да, за съжаление.
- Смешно! Преди малко вие бяхте, която ми говорехте за Марго. Тогава ли бях наивен или сега?
- И тогава, и сега... Ти приличаш на покойния си баща, мили мой. Не ме гледай така! Не ме карай да правя сравнение. Горкият, той никога не можа да разбере истинския живот. Все теории! Все високи принципи и някакви отвлечени мисли.
- И вие такъв ли ме виждате?
- Да те виждам?.. О, та ти винаги си бил такъв. Книжен.
- Благодаря.
- Принципиалност, дълг, високи изисквания... Да, да, разговори. Мислиш ли, че всички се интересуват само от това?
Той учудено я погледна. Не беше ли му говорил преди малко нещо подобно и Виторио?
- Странно тогава как се оправям с работата си като консул... А по-рано бях главен инженер на железницата!.. И изобщо...
- О, това е друго! - пресече го тя. - И баща ти беше най-добрият лекар, който познавам. Но да, това е друго. А аз говоря, мили мой... Знаеш ли защо ти измени Марго? - попита неочаквано тя.
Въпросът й силно го жегна.
- Не любопитствувам - изпъна се той несъзнателно. Мустаците му, правоъгълни и посребрени, едва забележимо тръпнеха.
Тя го гледаше в огледалото.
- Ти си прекалено добър, Леандър. 0, прекалено добър и доверчив... И много принципен, да. Възвишен... Мислиш ли, че това се харесва на жените?
- Зависи на кои жени! - отвърна той сухо, а неволно пак си спомни за разговора с Позитано.
- Повярвай, най-големият ти враг е твоята прекалена почтеност, мили мой!
- Странно... И какво ме съветвате? Да бъда непочтен? С каква цел?.. С каква, кажете?
Тя рязко се извърна.
- За да те спася! Да спася детето ти!.. Разбра ли ме сега? Разбра ли защо дойдох? Да те спася от срама и падението!
- Мамо!
- Да! Да! Сега ще ти кажа всичко, което си повтарях по целия път...
- Щом е така, говорете! - рече той. - Добре, говорете!
- И ще говоря! - извика тя. - Да. Аз съм ти майка, имам право. Дълг ми е да говоря. Да! В началото аз не обръщах внимание. Нека, казвах ви. Нека се забавлява!.. Можех ли да подозирам, че някаква си тукашна... О, аз разбирам, имаш нужда. Най-сетне една любовница, това е естествено на твоите години...
- Говорете, говорете! - сви той ръце на гърдите си. Лицето му вече не потръпваше. Беше станало кораво, неподвижно.
- И какво? Какво открих в твоите писма? Открих, че ти... Наивник! Казах ли ти го?.. Ще се жени за някаква... Помисляш ли? В кое общество ще я въведеш? Не! Не! - кресна неочаквано тя, припомнила си парижкото общество, на което толкова държеше. - Леандър! Сине! Опомни се, сине! - И тя заплака с глас.
Пребледнял, той се поколеба какво да направи, ала тя продължаваше да плаче, стара и сбръчкана в своя вишневочервен копринен пеньоар, цялата обляна в сълзи, тресеше се и може би щеше да се строполи на пода. Той бързо я приближи, прегърна я и я поведе към най-близкия стол.