- О! - хълцаше тя. - Бедният ми... Наивният ми... Моят добър, моят благороден... Кой знае с какви тукашни средства те е замаяла тая... Знам аз! Госпожа де Паские ми разправи... Магии... разни билки... треви...
- Но моля ви се, мамо - каза той. - Поне тия глупости не говорете!
- А Сесил? Сесил! - викна тя. - Не помисляш ли за нея! Клетата! Клетата!..
- Изслушайте ме...
Ала тя още по-силно заплака; той трябваше да й даде кърпата си и да чака.
- Не, не! Такъв срам... Аз нарочно гледах по пътя - страшно! В кожи, целите увити в някакви чаршафи... И тя ли е забулена? - вдигна към него своите подпухнали от плача очи мадам Франсоаз. - Кажи поне?.. Мълчиш... О, мълчи тогава! И какво можеш да ми отговориш!
- Някаква страшна бърканица има в главата ви, мамо! Мисля, че бихте могла да прочетете някоя книга, преди да тръгнете!
- Аз четох! И господин Барнаби, той толкова ми показва по пътя... О, да! - сети се тя. - Техните села ги горят... Ужасно!
- Ето пак...
- Но аз видях с очите си, Леандър!
- Добре, видяла сте. Но можете ли да ме изслушате? Сега искам аз да ви кажа...
- Няма Да ме убедиш. Не! Никога няма да ти дам майчината си благословия. Толкова жени у нас - и какви жени! А ти? Сто пъти предпочитам с Марго да се съберете отново... И за дъщеря ти ще бъде...
- Оставете миналото! Слушайте!.. Или по-добре елате, легнете си, вие наистина сте уморена!.. Легнете, аз трябва с няколко думи...
- Искам само едно, Леандър, само едно искам...
- Да се разделя с нея? Това ли?
- Да - рече тя, като се покриваше със завивката. - Само това искам... Да забравиш всичко... Да се върнем у дома, в Париж... Знаеш ли колко е хубаво сега там! Тъкмо Сесил вече е голяма... Какво? Ти не ме слушаш, мили мой?
- Слушам ви, мамо. Послушайте сега и вие мене... Само не ме прекъсвайте, моля ви се! Да, вие сте права - посвоему сте права! Аз ви разбирам съвсем добре! Всичко тука е друго... чуждо ви е, противно ви е... Та това е поробена страна! От векове... И сега война... Но като се запознаете, като се сближите... Не, вие няма да вземете никакво решение. Просто така. Утре ще ви запозная и ще се разходим из града.
- Не искам да я виждам! - надигна се тя.
Леандър почувствува как пот изби по челото му.
- Това е единствената ми молба! - каза той.
- Но ти какво искаш? Какво? Аз, твоята майка, аз да любезнича с любовницата ти, която ненавиждам...
Той мигновено се изправи.
- Ако държите на мен, занапред недейте употребява повече тая недостойна дума, когато говорите за госпожица Задгорска!
- Ще кажеш, че тя не е твоя...
- Аз вече ви предупредих, мамо!
- Господи! Искаш да ме увериш, че тя те оплела дори без това?!
За миг той се смути.
- Искам да кажа, мамо, че аз колкото я обичам, толкова я и уважавам... Да, наистина, не мога да ви заставя да я обичате! Но вие сте длъжна също да я уважавате, да, длъжна сте, защото тя го заслужава!
- Престани... престани... О, господи!.. Но той наистина е загубен... Не, не - извика тя. - На никаква цена! Леандър!.. Моят дълг е да те спася, Леандър!..
- Вашият дълг, мамо, е първо да видите жената, която синът ви обича и за която ще се ожени дори и без вашата благословия! - изрече нервно той и преди тя да съобрази какво да отвърне, обърна се кръгом и бързо напусна стаята.
10
Когато Климент изпрати Дяко и се върна, Андреа все още стоеше прав, с втренчени в празното очи и с едно изражение, което го изплаши.
- Ти тая вечер наистина си прекалил... Я си дай ръката!
Андреа не помръдна и докторът трябваше сам да хване ръката му и да премери пулса.
- Вземи това и си лягай веднага - извади той от лекарската си чанта кутийка с някакви прахове.
По навик Климент се разпореждаше с брат си като с пациент и не забеляза, че той не го слуша.
- Отиде ли си? - попита Андреа.
- Отиде си. - И Климент замълча замислен, с леко наклонена на една страна глава и с поглед, който сякаш следваше Дяко по тъмните улици. - Обеща пак да дойде - рече той, като отговаряше на някаква своя мисъл. - Всяка седмица ще идва. Сведенията, които аз му дадох, били от особена важност. Ще ги предам, казва, направо в ръцете на полковник Сердюк. Изглежда тоя води разузнаването. А полковникът щял да ги докладва на самия генерал Гурко!
Той неволно беше произнесъл чиновете и имената, както ги произнасят руснаците, меко и с извисяване на гласа, това му беше приятно, то му спомни студентствуването в Петербург, и докато се събличаше, той затананика и запя: