Андреа вече не можеше да лежи. Стана прав и тръгна из стаята. Споменът за оная страшна утрин го разтърсваше. "Той бе светец!" - каза Дяко. Да, той наистина бе светец... И това животно, Шакир, го разбра - затуй изглежда настоя: веднага... Ние цялата нощ бяхме край затвора му... Студ... и един вятър... Когато на разсъмване... Те винаги на разсъмване!.. Дяволски изчадия! И Шакир беше там. А ние с Дяко отдалеч... И безсилни. Но той беше силен; вървеше сред подивялата тълпа... а главата му вдигната - както си ходеше той, с вдигната глава. Изкачи се на бесилката... и после... Не... Колко дълго си повтарях: не може да бъде! Докато най-сетне разбрах, че всичко е загубено... Че с него всичко е пропаднало... И тогава заминах... Запилях се...
Загубено? Пропаднало!.. Той се спря, поразен, че отговорът е така прост. За да поникне стеблото, семето е трябвало да загине. Не беше ли всъщност негово дело въстанието след смъртта му? Кръвнини, грамади от трупове, изпепелени села и градове. А не остана ли пак събуденият копнеж, надеждата, очакването?.. Сега Русия беше тръгнала за правото дело, а с нея и българските синове - Дяко... ей го и Климент... Сигурно и още много други... Андреа не си каза: а аз? Не реши нищо, не си обеща. Той се спря само до прозореца, отвори го, вдъхна свежия въздух и дълго, дълго гледа... Развиделяваше се вече. Вятърът съвсем бе измел небето. Клоните на ореха неподвижно и влажно светлееха.
Той гледаше със зачервени от безсъние очи. Нещо звучеше, възземаше се в душата му, като оня копнеж тая вечер в стаичката на Мериам... Не, не копнеж за жена... а да бъда пак предишният. Или не и това... Безмълвно, безсъзнателно Андреа жадуваше да бъде друг, какъвто го иска времето: твърд да бъде, устойчив, да вярва и да действува. Мога ли? - попита се с цялото си същество той и дълго, сякаш да се прецени, не си отговори. Сива котка притича гъвкаво по високата тухлена ограда и се загуби в задния двор на Задгорски. Стъклото на един от насрещните прозорци синьо и лилаво и розово заблещука. Прозорецът на Недината стая! На бъдещата мадам Леге!.. За миг той се изкуши да стисне презрително устни и пак, както досега, да остави омразата му да го разпилее...
11
Както винаги, сутринта Климент се събуди навреме и в седем часа беше в болницата.
Всъщност през последните месеци целият град приличаше вече на болница. Освен мирновременната сграда на Цариградския път, дето сега откарваха тифозните, с ранени и умиращи бяха наблъскани всички по-големи джамии, училища, някои от кервансараите и дори пристройката на мютесарифския конак. Над тях се развяваше знамето на Червения полумесец; тук-таме и знамената на чуждите санитарни мисии - английската, италианската, германската - надошли в града, откак войната се затегна.
На Климент беше определено да работи в Буюк джамия; и тъй като за ранените в тая най-голяма сграда на града се грижеше английската мисия (отделно мисията имаше и своя, по-малка болница), той непрестанно биваше в досег не само с лекарите англичани, но и с англичаните, надошли в града като военни съветници, като кореспонденти на големите лондонски вестници, най-сетне и с ония, които бяха тук без определена задача, просто защото се водеше война.
Като лекар в едно пълно с нововъведения време, Климент бе свикнал вече с миризмата на карбол, на хлороформ, на нещо за гнило и потискащо. Въпреки това, когато тая сутрин прекрачи прага на джамията, той неволно се спря. Не миризма - отвратителна, гадеща воня го блъсна изведнъж в лицето. Той вдигна ръка да затули носа си, овладя се и бързо тръгна към вътрешността.
Ранените бяха стотици. Той знаеше броя им - ако през нощта не бяха докарали още - ала сега, в полумрака на деветте оловни купола, под паяжината от мъждукащи кандила, те му се струваха непреброими. Той като че ли ги гледаше с нови очи. Разноликото им страдание, което до вчера го смущаваше, както смущава всяко страдание, днес пораждаше в душата му неприсъща нему студенина и пресметлива злоба. Не само техният брой - броя на ранените в целия град ще научи; това ще е важно за Дяко, когато дойде пак.
Той измина пътечката между натъркаляните по земята стенещи мъже и през малката южна врата влезе в старото медресе, дето се помещаваше стаята на лекарите и операционната.
Както предполагаше, и тая сутрин доктор Грин го беше преварил. Кога наистина спи тоя космат булдог? И защо не си стои в тяхната болница, дето условията за работа са стократно по-добри, а иде постоянно в този ад?.. Ранобудността на прочутия английски лекар стесняваше Климента, караше го да се чувствува виновен, държеше го постоянно нащрек.