- Нещо ново, докторе? - попита той с уважение и подчертана любезност в гласа, след като двамата се поздравиха.
Климент говореше добре по французки, език, задължително изучаван в медико-хирургическата академия в Петербург, но често месеше и английски думи, тъй като беше схватлив в езиците и искаше да извлече всестранна полза, от принудителната си служба в болницата.
Рандолф Грин избърса ръце и хвърли кърпата в коша. Той едва ли бе навършил петдесет години, но изглеждаше много по-стар. Всичко в него беше късо, сплескано: бузите издути, носът широк, устата голяма, жабешка. Мустаците и горната част на страните му бяха бръснати, ала под развитите челюсти растеше гъста къдрава брада. Тя съвсем закриваше врата му и от това цялата му фигура изглеждаше още по-скъсена.
- Ново е старото, Буденов - рече той с оня пренебрежителен, необщителен тон, който Климент добре разпознаваше в гласовете на придошлите чужденци, когато те говореха с българи. - Нощес четирима, Буденов. Като влизах, свърши и подофицерът... оня, gangraena gasosa - припомни той.
Климент кимна в знак, че си спомня, облече престилката си, смени феса с платнено кепе, което едва закри меката му кестенява коса, и извика на един от санитарите да донесе ибрика с топлата вода. Тая болница не беше като английската или италианската, в нея нямаше милосърдни сестри.
- Не виждам доктор Ставрипуло? - попита Климент, докато миеше с четка ръцете си.
Ставрипуло бе дежурил през нощта и смяната му изтичаше чак днес на обяд.
- Исмаил бей нареди да си иде.
- Да си иде?
- Тридесет и девет и половина, Буденов. Не, не е червен вятър.
- Мислите... тифус?
Грин стисна жабешката си устна; нещо трепна в очите му.
- Още е рано...
Той не обичаше този цариградски доктор Ставрипуло. Не обичаше Исмаил бея, нито двамата арменци. Не обичаше лекари, които знаят само онова - а и него колко ли знаят? - на което някога са ги учили професорите им. В последните години хирургията крачеше с гигантски, епохални крачки. Нищо, че нощес умряха четирима и че денят не предвещава по-добро!.. Рандолф Грин беше ученик на Листер, на оня Джон Листер, който научи света, че карболът е враг на миазмите и заразите; той познаваше Пастьор, кореспондираше с Бергман и Шимелбуш, интересуваше се от постиженията на Пирогов, на Склифосовски, за които знаеше, че са някъде от другата страна на фронта... Той самият бе дошъл тук, в тая непоносима за него страна, с едничката мисъл да изпита неограничено и безнаказано във войната своите собствени теории по оперирането на огнестрелните рани. Как може тогава да съчувствува на лекари като Ставрипуло. Тоя грък, ако не го гледаха, би започнал операция, без дори да измие ръцете си.
- Ще трябва да се изчака - прибави той безучастно. - Добре, че при нашия занаят всичко е ясно още от първия момент.
Но Климент, когото вътрешните болести влечаха далеч повече от хирургията, каза:
- Ако наистина излезе typhus exanthematicus, тогава най-вероятно е доктор Ставрипуло да се е заразил тук.
- Защо тук? Целият ви град е пламнал. При тая ваша мръсотия... тая воня навред...
- Но ако все пак източникът на заразата е тук? - настоя Климент, като се преструваше, че не разбира пренебрежителния намек. - Спомняте ли си комплицирания случай с обривите. Вие сам благоволихте да ми обърнете внимание.
- Оня, който умря от възпаление?
- Да. Нали се колебаехте дали няма едновременно и тифус. Ставрипуло го лекуваше.
- Възможно. Но въшките, Буденов, въшките!.. Вие ги изпускате... - Грин се сети, че гъркът не е от чистоплътните, усмихна се хладно и с безпричинна враждебност попита:
- Какво предлагате?
- Сам знаете, доктор Грин - нищо не мога да предложа. Тифусната болница е препълнена... Но една епидемия тук... когато и без това не можем да се справим с ранените...
- Съобщете на Исмаил бей и правете, каквото намерите за нужно... Интернист сте вие в душата си, Буденов! И други път съм казвал. Пак ще ме оставите сам в моя касапски занаят! Вървете! - усмихна се Грин, по обичая си и тоя път хладно, но в очите му, дълбоко потънали в орбитите, се запалиха одобрителни светлинки. Той ценеше всяка проява на енергия и предприемчивост у хората, а "тоя доктор Буденов", при това българин, не си скъпеше труда, макар ранените да бяха мюсюлмани.
Той кимна и те повече нищо не си казаха. Грин отиде при операционната маса, дето вече слагаха някакъв ранен, а Климент взема слушалката си, извика двама санитари да са му в помощ и през междинната врата се върна в джамията.