- Старият Ралф, какво, реже ли?
- Страст! - дигна рамене Климент, като неволно подражаваше на начина, по който говореше майорът. - Или, както казва уважаемият маркиз Позитано: има хора, които са родени да режат!
- Да, макар че любезният синьор едва ли с тези думи ще е имал предвид стария Ралф! Прочее Рандолф Грин още в колежа обичаше да реже!..
И с тънък хумор Сен Клер разказа една духовита история за оперирани кучета и за упойка с някаква нечувана от българина източна отрова. Всичко това сигурно беше вярно и то можеше да бъде извършено именно от Рандолф Грин. Но странно за Климент беше откритието, че докторът и майорът са се учили някога в един и същи колеж, сиреч, че са съученици и стари приятели и че откак той работи в болницата, нито веднъж не е чувал да се говори за това. Наистина особени хора, помисли с внезапна неприязън Климент, като гледаше оживеното и все пак непроницаемо лице на своя събеседник. Работиш с тях месеци наред, уж ги познаваш, и изведнъж нещо съвсем неочаквано... Познавам ли ги аз наистина? Допускат ли те да знам нещо по-определено за тях?.. Каква разлика от колегите ми в Петербург! - облада го внезапен копнеж по миналото, а в паметта му запрелитаха мигове на откровения, на сърдечна и всеотдайна дружба... Ах, опомни се, внимавай! - побърза да прогони вълнението от лицето си той.
Сен Клер каза:
- Като свършите, бъдете така добри и съобщете на Грин, че съм тук.
- Аз мога и веднага...
- О не! Всъщност кажете му само, че ще го чакам в клуба.
Както навсякъде по света, и тук първата грижа на дошлите англичани бе да образуват свой клуб, едно кътче Британия, както казваха те. В английския клуб - дълга, двуетажна паянтова сграда в съседство с деликатесния магазин на мосю Гери и недалеч от голямата църква "Свети Крал" - ходеха и лекарите от останалите мисии; отбиваха се там по липса на други забавления и семействата на тукашните консули, и шумните, неудържими кореспонденти, които ту идваха, ту заминаваха, а с тях и неколцина по-образовани турски офицери, двама-трима поляци и още толкова българи, учили в чужбина като Климент, по една или друга причина тясно свързани с чужденците и затова търсени или търпени от тях.
- Бъдете спокойни, ще му предам, господин майор.
- А пропо, напоследък не ви виждам между нас, доктор Будинов?
- Нашата работа - вие виждате... Човек се връща в къщи като пребит и мисли само за сън.
- Да... Вярно. Но войната е към края си. В Лондон се водят преговори - мисля, че съм ви казвал?..
Климент издържа погледа му.
- Споменавахте нещо такова. И какви са подробностите, ако мога да знам?
- Отбийте се надвечер в клуба, ще поговорим...
- Непременно - каза Климент, като гледаше как англичанинът прекрачва с дългите си крака натъркаляните по пода ранени и се лази да не се докосне до техните мръсни, въшливи завивки.
Сен Клер махна с ръка и сякаш изведнъж го забрави, защото се надвеси над първия от войниците, докарани през последните дни, и започна обичайния си разпит.
- Ти от кой табор си? - чу гласа му Климент. Майорът говореше с лекота езика на ранените. Турчинът отвърна нещо, ала тъй глухо, че се загуби в охкането на околните. После дойде пак гласът на Сен Клер:
- Я си спомни, какви неприятелски части имаше срещу вас?
Климент слушаше затаено, а цялото му същество бе обзето от такава тревожна, победоносна възбуда, че предишното намерение да унизи всезнаещия доктор Грин сега му се струваше незначително и жалко... Отиде ли си Сен Клер, и аз започвам! Да, ето ползата от идването му... В края на краищата и за тоя занаят се иска учител, а моят се случи от най-изпечените, мислеше Климент, вече напълно убеден в слуха, който бе дочул, че цивилният майор е не само съветник тук, но и направо английски шпионин.
- Отнесете и този! - посочи той на задрямалите санитари седмия тифозен и щеше да пристъпи към друг ранен, ако едно ново обстоятелство не го накара да прекъсне заниманието си и бързо да се запъти към главния вход на джамията.
Оттам бяха влезли две жени - две дами. Той веднага ги позна въпреки далечината и слънчевата светлина, която на порои се промушваше през малките прозорчета под куполите, трептеше и преграждаше погледа.
Позна ги и Сен Клер, но не последва младия доктор, а се спря на пътечката, свали цилиндъра си и почтително зачака.