Между това, като напредваха по пътя между лозя и храсталаци, конниците все повече приближаваха. Зад тях пожарът обхващаше нови къщи. Писъци и дим прииждаха на далечни вълни; Някой стреляше оттам и сигурно стреляше по конниците, но те, привели се над седлата, нито отговаряха, нито се извръщаха.
- Петстотин ярда... - определи Барнаби, вземал спокойно в ръце прочутата си пушка; с нея бе застрелял най-малко десетина носорози.
- Четиристотин и петдесет...
Маргарет скочи от файтона и се присъедини към тях.
- О! - подвикна той, като видя нейното изпънато лице с широко разтворени ноздри. - Спокоен съм поне, че има кой да ми опише геройството!.. Четиристотин!..
- Тук е опасно, Маргарет! Най-добре се върнете при мадам Леге! - предложи загрижено генералът.
- Не, благодаря, щадя си нервите.
- А евреинът?.. Триста и петдесет...
- Фреди!
- Поправям се: баронът?..
Тя дигна рамене.
- Уверява, че това не са казаци.
- Бедният - първо него ще заколят... Внимание, паша, давайте знак! Триста!..
- Огън! - извика силно Бейкър.
Но Фреди вече стреля.
- Е, това се казва изстрел! - рече самодоволно той, като бързо пълнеше пушката си и се вслушваше в безредните гърмежи, които идеха отляво и дясно, дето зад храсталаците се бяха прикрили разделените на две офицери.
- Обзалагам се, че свалих тоя, харунди ли се казва... Атамана!
- Вижте, бягат! - викна Маргарет. - Е, Фреди! (С Барнаби всички се държаха интимно, тъй както се държеше и той). - Кълна се, че още в първата си кореспонденция ще ви опиша!.. "Наследникът Фред Барнаби с феноменален изстрел сваля атамана на казаците, жестоко опожарили едно бедно мюсюлманско село"... Възхитително, нали?
- Колко сте мила - каза той и дигна пушката да се прицели пак, ала конниците се бяха разпръснали като ветрило към селото, към горичката, и той не искаше да рискува с втория си изстрел.
- Уви - рече Бейкър, - такава статия няма да види бял свят, скъпа госпожо Джаксън! Ние сме на турска служба, доброволци, да, но Фреди си е чист англичанин, а Съединеното кралство е неутрално!..
- Но вие наистина напредвате, паша! - извика с престорено удивление Барнаби. - Дявол ме взел, ако това не е достойно за "Пънч"!..
Докато те се шегуваха, офицерите от щаба препускаха след конниците, не да ги преследват, по-скоро да се уверят в точността на своята стрелба. Когато най-сетне те се върнаха и полковник Аликс дойде да рапортува на Бейкър, с острото си женско чувство Маргарет първа усети, че нещо не е в ред.
- Е? - попита генералът, озадачен от нерешителността на помощника си.
- Не са казаци, сър.
- Не са казаци! Искате да кажете, не са руски части?
- Съвсем точно, сър.
Бейкър погледна най-първо мисис Джаксън, после прехвърли очи на старата французойка и на барона, притичали да разберат какво става.
- Обяснете, полковник!
- Убитите са четирима, сър. Други двама са тежко ранени. От тях разбрахме, че са черкези... да, мюсюлмани са. Някои от селата край София са черкезки, сър.
- Но ние сме свидетели, Аликс... Тогава тези разбойници са нападнали свои едноверци!..
- Селото е българско, сър.
- И аз го твърдях... Това е Горубляне! Не се вижда никаква джамия - каза баронът.
Най-първо Бейкър, а след него и другите извърнаха погледи към далечното село... В горния край изгорелите къщи димят. Пожарът не спира, разстила се по едва забележимия склон, обхваща лови и нови домове, плевни, обори. Между пушеци и червени и жълти пламъци се мярка чернова, губи се, чезне и тя от погледа...
- Продължаваме пътя си - каза внезапно генералът. - Ще съобщя за случая на софийския мютесариф.
- А ранените черкези? - попита Аликс.
- Сънародниците им ще си ги потърсят.
- Може би тия от селото ще им дадат първа медицинска помощ каза Барнаби, но никой не се разсмя на шегата му.
Те поеха отново. Чак когато възвишението със селото постепенно се загуби и те се озоваха в някаква хлътина, барон фон Хирш извади карта, взря се в нея, после изведнъж се изправи във файтона, сякаш беше открил най-сетне нещо много важно.
- Ето го - рече той по английски и сетне по французки. - Ето трасето!
- Какво?.. Трасе?
- Да, госпожо. - И той седна, за да не пречи на дамите, но пак не изпускаше от очи трамбованата настилка, която се виждаше успоредно на пътя. - Трасето за продължението на моята железница. Аз мисля, че ви казах? - обърна се той към Маргарет и генерала, които не бяха проговорили, откак отново тръгнаха. - Това е една част от общия замисъл: Цариград - Пловдив - Ниш - Бялград...