- Единият, тоя с ранената глава, казва, че сте приличала на хуриите...
- Хуриите?
- Това са техните райски хубавици, които им услаждат задгробния живот - поясни Климент и съучастнически се усмихна. - Тоя казва: ако са такива хуриите, още тука да мрем, защо ни е да ни карат пак на фронта!
Тя кимна; големите й засенени очи блестяха.
- А другият? Той какво...
Но тя занемя и неволно отстъпи крачка назад.
- Мисис Джаксън?
- Вижте, вижте оня! - прошепна тя с неузнаваем глас.
Климент погледна в посоката, дето тя му сочеше. Войник, проснат на пода, като всички край него... Брадясалото му лице се беше изпънало в страшна гримаса: челото сгърчено, скулите вдървени, устата разпъната от саркастична, ужасяваща усмивка. Risus sardonicus, определи той, обръгнал вече на всякакви страдания.
- Какво му е? - попита тя изплашена.
- Тетанус. Отравление от замърсена рана.
- Вие го лекувате?
- Не, няма лек.
- Ще умре!
Той потвърди с глава.
- До няколко дни.
Маргарет побледня и се извърна да не гледа. Но на другата страна бяха пак ранени. И всичко беше така тягостно, че тя предпочете да заговори за себе си.
- И аз не се чувствувам добре - рече тя. - Изглежда по пътя нещо простинах.
- Трябва да вземете мерки, госпожо Джаксън. При това в нашия град често вечер пада мъгла, имайте предвид.
Тя го погледна продължително, сякаш го претегляше на своите опитни женски везни. След Филип Задгорски тоя беше вторият млад българин, който я заинтригуваше. Внимателен, умен - да, имаше нещо в него, което въодушевяваше суетата й. Може би това, че не го познаваше още достатъчно и че за нея той беше нов, тукашен. Доста е по-млад от мен, помисли си тя; и щом го установи, интересът й към него неусетно порасна. А бяха й казвали, че българите са прости и груби люде. Твърде е различен от Задгорски, размишляваше тя. Прилича на русин... Или това е то славянското, дето съм чела? Но не мога да отрека: и двамата ми харесват - реши най-сетне Маргарет Джаксън, защото имаше слабост към по-младите от нея мъже, и без да отмахне погледа си от очите на Климент, усмихна му се и попита:
- Бих ли могла да разчитам на вас, докторе?
Той не разбра за какво говори.
- Струва ми се, че се нуждая от лекар!..
- Ах, разбира се, госпожо! За съжаление тук, както виждате...
- Не, не е толкова спешно. Аз живея у господин Задгорски, може би знаете.
- Знам. Ние сме съседи.
- О! Да, да! Спомена някой... Ако обичате, минете... тая вечер...
- С удоволствие ще ви навестя!
Той каза "С удоволствие ще ви навестя", и го каза не само с думи, но и с едно неочаквано и неподхождащо на обстановката вълнение, защото бе почувствувал някакъв намек в поканата на хубавата чужденка. Наистина ли има нужда тя от лекар или просто така, от суета го вика? Той крадешком я наблюдаваше. Още вчера му бе направила впечатление със своята огненочервена коса, която веднага се хвърляше в очи, и с необичайното си държание, едновременно предизвикателно и нехайно. Дявол знае каква е, рече си още по-смутен той. Но че е хубава жена... и интересна... Да, няма спор... Внезапно той съзна накъде извеждат тия мисли, наложи си да ги възпре, да ги пречупи. Намерих наистина с какво да се занимавам: коя е хубава, коя е интересна, жена ли е тя за семейство? Къде останаха твоите принципи, доктор Будинов?.. Заприличах на Андреа... Иска Да я прегледам - ще я прегледам, това е!
Изчерпателен повече, отколкото трябва, той продължи да развежда из болницата хубавата кореспондентка и с повишен глас да й разказва за тоя или оня ранен, докато направиха цял кръг и се върнаха пак при входа на джамията. Тъкмо в това време голямата врата отново се отвори и в преддверието с бързи крачки влезе млад турски офицер. Маргарет първа го видя; тя видимо престана да следи думите на доктора. Влезлият беше красив мъж, мургав и жилав, с искрящи зелени очи. Лицето му бе бръснато, бръсната бе и главата му, която синкаво блестеше изпод моравия фес. Той се спря за миг под струящата светлина на крайния купол, целият озарен в изумрудено - зеленикавата си униформа сред налягалите тъмни привидения наоколо; оглеждаше се, диреше нетърпеливо някого, без да съзнава, че всъщност всички виждаха само него.
Щом съзря чужденката, а по-далече и леди Емили, тур чинът веднага приближи, звънна с шпорите си и направи бързо темане. Макар да беше вече в сянка, продълговатите му очи продължаваха да блестят. Той впи поглед в лицето на Маргарет, и тя, съвсем забравила доктора, изпита необичайно, задъхващо смущение. Всичко, което знаеше за Изтока - първични страсти, дива ревност, хареми, хашиш, - осезаемо се събираше сега в тоя мъж, вълнуваше я и я озадачаваше.