- Капитан Амир бей, адютант на коменданта! - представи й го леди Емили. - Един измежду най-добрите приятели на трудното дело, с което съм се заела, мила!.. Капитане, вие сигурно вече знаете за пристигането на госпожа Джаксън?
- Радвам се, че ви виждам на наша страна, госпожо! - поклони се турчинът, като говореше по французки; ала колкото и уважителен да бе\гласът му, очите му продължаваха да я гледат все тъй искрящи и безцеремонни.
- Надявам се, че ще мога да разчитам и аз на вашата помощ, капитане?
- Аллах! Задължението ми ще бъде истинско удоволствие, госпожо!..
Имаше ли някакъв намек в неговите думи? Мисис Джаксън мислеше, че има. Но виконтесата вече бързаше да вървят и тя трябваше да я последва, при все че внезапно й се бе приискало да остане още в джамията. Те вече приближаваха изхода, когато вратата повторно се отвори и оттам се изтърколи дебел турчин в дълъг мундир. Беше доктор Исмаил бей, началникът на болницата.
- Аллах, как можа да ми се случи такова нещо! - пухтеше той и отчаяно размахваше ръце. - Ваша светлост разбира... знае... По служба... Ваша светлост ще ме оправдае... Болните, многоуважаеми леди... Един умиращ, и после още един... Дълг... Вие сама...
Той често бе повтарял тези думи и те вече нищо не значеха за Емили Стренгфорд. Тя каза сухо:
- Знам.
Той занемя. Без да го представи на мисис Джаксън, която не снемаше от него любопитен, малко насмешлив поглед, виконтесата прибави все със същия глас:
- За щастие мерките, които се предприемат, може би ще предотвратят епидемията.
- Епидемията? Тоест, да! Наредих и ще нареждам! - подхвана веднага и е пухтене Исмаил бей и потърси с поглед младшия лекар. Но сякаш случайно, Климент мина зад гърба на Амир и се престори, че не го забелязва.
- Продължавайте! - И леди Емили се извърна към Маргарет Джаксън - Е, скъпа моя, имате вече впечатления, нали? Да вървим тогава... Часът минава дванадесет - каза тя вече по английски, като гледаше окаченото на врата си часовниче.
- Довиждане! - дигна отдалече сивия си цилиндър Сен Клер. - Ще се видим в клуба.
- Госпожа Джаксън днес е моя гостенка, Джордж! Заповядайте и вие!
- Благодаря! Радвам се на поканата ви, леди Емили...
- Мене ли търсиш, Амир? - попита пълничкият доктор Исмаил, щом голямата врата на джамията се затвори зад важните посетителки и той си отдъхна.
- Благодаря на аллаха, още не си ми дотрябвал - отвърна насмешливо младият комендантски адютант и веднага, подсетен от въпроса му, се отправи към Сен Клер. - При вас ида, майор ефенди!
Като се преструваше, че разговаря с Исмаил бей за тифозните болни, Климент побърза да се отдалечи. Но той не изпускаше от очи двамата офицери. Капитан Амир разправяше нещо с мрачно възбуждение, англичанинът го слушаше, без да го прекъсне. За какво може да бъде, питаше се с безпричинна тревога Климент. Лицето на майора е като камък, владее се, това всъщност го издава...
- Доктор Будинов! - извърна се неочаквано към него Сен Клер.
- Заповядайте?
- Моля, извикайте доктор Грин. Ако е необходимо, заместете го вие в операционната, налага се той веднага да дойде с мене.
Грин да иде с него! - Това вече отмахваше всяка тайнственост от разговора. Напрегнатото внимание на Климент се стопи, той се усмихна с готовност, каза по английски: "Веднага!" и тръгна към операционната.
Старият Ралф бе привършил шестата поред операция, но хлътналите му очи въодушевено горяха.
- Току-що оперирах един интересен случай, Буденов - срещна го той и веднага се впусна да обяснява отде бил влязъл куршумът и къде заседнал. При това той не скри, че подобен случай бил изнесен в хирургическата литература миналата година от Бергман.
- Разбира се, той не успя - каза Грин. - С тия негови напречни рязове... Затова аз прилагам... - И англичанинът се впусна пак в технически обяснения, които Климент слушаше с все по-нарастващ възторг.
- И вие успяхте да извадите куршума? Спасихте го?
Грин дигна широките си рамене.
- Теоретически, да. Ако сърцето му беше здраво, всичко щеше да мине добре, уверен съм!
Той отново затъна в обяснения, но Климент вече не го слушаше.
- Майор Сен Клер ви чака по много спешна работа.
- Спешна?
- Не знам. Вероятно операция на някой ранен паша!
Англичанинът изръмжа нещо, погледна окачения на стената часовник, извика на санитаря да донесе гореща вода и започна да мие с четка ръцете си. Климент съблече престилката и го последва. Съсредоточеният поглед на Грин подсети и него за собственото му откритие. Той разказа за петнистия тиф. Но как се различаваше сега този разказ от предишните му намерения! Желанието да бъде важен му се струваше суетно, глупаво. Внезапно той се почувствува уморен. Всичко му изглеждаше безсмислено и само едно жадуваше душата му - да не е тук, да си е в къщи, между своите близки, между книгите, които му даваха и спокойствие, и отмора...