Той беше готов още дълго и ожесточено да я напада в мислите си, когато внезапно се запита:
Добре де, но пък тя тукашна ли е вече? Колко години прекара в пансиона... Кога тръгваше, Коста още не се бе женил - значи аз съм бил на седемнайсет. Хм! Помня я, като дойде да се сбогуваме. Едно такова хубавичко девойче... Чистичко... Мъчно ми е, вика, за нашия град! - и плаче. Плаче, да ти стане жал! Сега е още по-хубава, ама ще заплаче ли? Таквиз са те всичките - и бай Радой, и Филип; за хаджи Мина да не приказваме...
Дявол я взел! Да прави, каквото ще... Има поне от кого да гледа!.. И Андреа заизрежда в ума си надошлите в града млади чужденки, които въпреки своята ненавист бе заглеждал и помнеше. Какво, разсъждаваше си той, когато наближи Язаджийската джамия с нейната превисока топола, дето безброй гарги се надпреварваха в кряскане. На оня, Марикюр, жена му не е ли подобна стока? (Морис де Марикюр беше помощникът на французкия консул). Фръц, та фръц! И едни пера, едни опашки... Ами калугерките от италианската мисия с колосаните чаршафи... тая пълничката, дето ме поглежда изпод вежди. Все същите! Че ако щеш, и италианската маркиза. И важната леди... А има една друга, англичанка...
Той продължи да мисли за всичките тези Жени с безпричинен бяс и отрицание, но мислеше и със своеобразно удоволствие за тях. Каза си: Какво си представляват те? Че са по-хубави от нашите жени ли? И за да се потвърди, зашари с очи по улицата.
Пазарният ден личеше и тук, макар махалата да се намираше настрана от чаршиите. Навсякъде се виждаха люде. Граждани, облечени алафранга; белодрешковци селяни, някои надянали вече нещавените кожухчета... Всеки нарамил, всеки мъкне и прибира... Пред Язаджийската чешма погледът му се спря на две млади, румени шопкини, които крачеха веднага след кола с жълти тикви. Свежите ябълкови лица на момите бяха забрадени с ярки кърпи. Изпод дебелите, груби навлякла избуяват напети снаги. Ръцете им червени, здраво понесли кошниците. И крачат по калдъръма бързо, отсечено, личи си, че са свикнали на път...
Андреа завъртя отново поглед, задири пак.
Насреща му, от Калояновската улица, надето отиваше и той, приближаваше заедно със свекъра си и с един от чираците на мъжовия си дюкян Бялата Катина, терзийката. И тя тръгнала на пазар. Лицето й широко, открито и засмяно, роклята кръшно пристегната; гърдите едри, изпънати... Той поздрави, усмихна се дръзко, без и да погледне стария, отмина, а в себе си продължаваше да настоява: нашите са по-хубави! Да, ако се гледа по естественото! Ония само печелят с издокараността си... с образованието... Я и нашите жени да се обличаха в атлас и други там парцалаци... да са се учили в колежи, в пансиони... Ами ако ги сравним с Неда? - сети се той и внезапно пак си я представи, но вече в нова светлина. Представи си я до шумната де Марикюр; и до застаряващата маркиза Позитано; и до пълничката калугерка с големите очи; и до важната сдържана леди Стренгфорд, както и до другата англичанка... Ето! - едва не извика гласно той и тържествуваше. Ето!.. И сега още един път си я представи, но тоя път само за себе си, стремителна, с поруменяло лице и очи, които греят; и може би много сърдечна и развълнувана; а сигурно и пламенна... да, да, непременно пламенна и невъздържана, той го чувствуваше... Ха де! - стресна се той. Ами разходката с майката на остарелия консул... Ами сметкаджийството, амбициите, хитрините? Ех, Андреа! Така е то - и ябълката е хубава, а отвътре може да излезе червива...
Да върви, където ще! - промърмори той ядосан, едва ли не лично засегнат, когато вече наближи, и свърна към митрополитския двор, дето се помещаваше сега в голяма дървена барака неговият клас. Нека се мъжи за парясник с дъщеря колкото нея самата... Да заминава! Да заминава - в Париж, в Лондон!.. Така е то у нас, прогледаш ли, твоето не те задоволява вече; чуждото те блазни, чуждото...
С тия мисли Андреа свърна в уличката към митрополията. На ъгъла се бяха опрели трима мъже и щом погледна към тях, той видя най-първо дебелия нос и увисналите месести уши на чорбаджи Мано. А до него, увит в лисичи кожи, зиморничавият хаджи Теодосие хем слушаше, хем въртеше очички на вси страни. Оня, който говореше, беше гърбом, но Андреа веднага го позна, но униформата, дълга, черна стамболина със сребърни копчета и яка, красиво обшита със сърма, каквито носеха високопоставените сановници от провинциалната администрация. Беше муавинът Илия ефенди Цанов, образован и сговорчив българин, отдавна вече на тая служба в мютесарифството, който и преди, но особено напоследък, гледаше да е в добри отношения и с турците, и с чорбаджиите, и с еснафлиите, и с всички.