Андреа поздрави сдържано и като минаваше, чу го да казва:
- ... не зависи, разбира се, от мене, вие го знаете, господа, но доколкото ми се слуша думата, надявам се, че в града поне няма да се случи...
Какво пак се увещаваха? Какво крояха за взаимна полза? Муавински обещания чорбаджийски сметки, мислеше си презрително Андреа, когато отвори портичката и влезе в митрополитския двор. Страхът, че ще види пак само пет-шестима от учениците си, прогони досегашните му мисли. Но дворът тоя път беше съвсем безлюден. Безлюдна беше и голямата барака, дето учеха, и той влезе в нея, забравил и муавинина, и Неда Задгорска. Как, вече никой ли? - пристъпяше той между гъсто наредените чинове. Това "вече никой ли" не беше само за недошлите ученици. То му говореше за собствената му безполезност. Той стигна черната дъска, но не седна при нея, до масата, а отиде към окачената на стената карта на империята. Очите му мигновено се приковаха в черното колелце, до което бе написано: Плевен. Той гледаше това малко колелце, събрало в себе си милиони мисли и надежди. И как бе объркало то и собствения му живот! В какви бездни го бе запокитило!.. Той отмерваше мислено разстоянието от Плевен до Дъбниците, до Ябланица и после до София. Приближават те, ясно е като бял ден; и вече нищо няма да ги спре, разсъждаваше си той, но пак по оня, присъщ нему стихиен и завличащ начин, при който умът се възпламенява от поривите на сърцето и всичко желано изглежда възможно. А какво разправял Дяко? Че гласят нашия град за столица?.. Ех, такова нещо да се случи!.. Не, не, това е вече много. Той просто го е подхвърлил така... И Климент, щото му се иска... Трябваше да го разпитам подробно!.. Но чакай, защо да е много? - пламна Андреа отново. Ето, кажи го, в средата на земите ни е... Отгоре стара България, насам Тракия, надолу Македония... Защо не? Тъкмо на главния път е... Сред поле... И железница ще минава... Да падне по-скоро Плевен - ни Балкана ще ги спре, ни дявол!
Внезапно той усети зад себе си стъпки и стреснато се извърна.
Беше слугата на митрополията, кривичък, незлоблив човечец с избелели очи, едното от които постоянно сълзеше. Той се грижеше и за бараката.
- Кажи, че си ти, бе бай Тарапонтий! Какво стъпяш като котка?..
- А, нищо, нищо, даскале.
- Нищо, ама ме стресна!
- Ами аз тъй си вървя.
- Ти по-добре отдалечко се поокашляй! Човек в страха си може да те цапардоса с нещо - разсмя се Андреа и свойски му поднесе цигара. - Днеска никакви ги няма палангозите, а?
- То, като се чуват такива страхотии, за учене ли е, даскале... Дай си огъня.
- Дърпай! - приближи цигарата си към неговата Андреа, видя сълзливото му око и се усмихна. - Кога е нямало страхотии, бай Тарапонтий... Но и те само това чакат де!
- То санким имаше някое друго момче, ама главният даскал им рече да си вървят.
- Тук ли беше Буботинов?.. За мене пита ли?
- Бе попита... Ама и неговият акъл все за селото...
- Какво село?
- Че ти не знаеш ли?
- Нищо не знам?
- Дето черкезите запалили Горубляне, не знаеш ли?
- Горубляне? Не думай!..
- Изгорили го...
- Ах, зверове... Край нямат техните...
- По-тихичко, по-тихичко, даскале... То тук е митрополия, ама и тук...
- И кога е било? Разправяй! Как е станало?
- Ами вчера... вчера подиробед, казват... То всеки ти разправя различно де, ама селото изгоряло цялото, това си е.
- И убити има ли? Ранени?
- Че едно зло може ли без друго... И две моми, казват, отвлекли... И няколко дребни деца...
Андреа хвърли цигарата си, смачка я ожесточено и без да погледне слугата, втурна се навън.
В първия миг Андреа само бе почувствувал, че не може да остане по-дълго между четирите стени на бараката. Ала когато се озова на улицата, когато го присрещна суетнята на плъпналите пазарджии, той съзна, че трябва да направи още нещо и реши веднага да иде в Горубляне, сиреч да види със собствените си очи какво е станало там. Цялото село! - повтаряше си той, като да бълнуваше, и така видимо си представяше палежите и убийствата, че не сети кога отмина меджлиса и свърна край големия двор на мютесарифството.
- Ако не лъжа?.. Да, вие!.. Здравей! Здравей!
Гласът дойде неочаквано, беше висок и приветлив и когато Андреа се извърна към зелено боядисания стобор, пред него лъсна цилиндърът на дребничкия маркиз Позитано.
- Добър ден - кимна неохотно Андреа.
- Добар... добар... - усмихна се италианецът. - Как, на разхождане?
- Нещо такова.
- Такова... да? И аз все уча ваш език, все да науча не мога! - разпери ръце с комична безпомощност консулът и веднага заговори по французки, защото знаеше, че Андреа преподава в училището тоя език.