- И сега не пускат ли да се излиза от града?
- Още не сме стигнали дотам, мисля...
- Чакайте! Та вие сам казахте...
- Аз? О, аз само исках да кажа, че там отидоха да разследват случая две стотни заптии.
- Две стотни!.. Не се съмнявам, че Джани бей ги води.
- Ето, че се лъжете! Преди час го срещнах пред Черната джамия.
Черната джамия се наричаше главната тъмница в града.
- Разбирам - кимна Андреа. - Да, сигурно нещо по-важно го е задържало... Е, тогава извинете! Вие си продължете разходката, аз трябва да сляза до чаршията - реши внезапно той, сетил се, че щом не може да иде в селото Горубляне, нищо не му пречи да иде (както бе намислил още на излизане от къщи) в хана на горублянеца бай Анани.
Но Позитано не го остави:
- Днес е пазарен ден, нали?
- Да.
- Ще има много селяни... шоп-шопъ...
- Шопи - поправи го Андреа.
- Отлично! Аз много обичам вашите шопа. Такива едни: мълчат, подсмихват се. Да вървим, млади приятелю! Да вървим!
Те избиколиха конака, излязоха на Орханийския път и покрай паянтовата квадратна кула на градския часовник, който тъкмо биеше единадесет, покрай спретнатата ясносиня Челеби джамия, по Коллук сокак слязоха в Абаджийската чаршия. При зяпналата като хамбар стражница, или Каракола, както я наричаха софиянци, неколцина чужденци кореспонденти бяха обградили току-що слязъл от коня си турски офицер, разпитваха го нещо и не го пускаха да влезе вътре. Той не знаеше друг език, освен родния си, дърпаше се и говореше:
- Оставете ме, брей. Хей, какво пък толкоз е станало, та от сутринта мир няма за мен...
- Какво разправя той? Разбрахте ли? - попита шепнешком Позитано.
Андреа преведе и мрачно прибави:
- Сигурно от Горубляне иде.
- Горо... Как е, все не мога да го запомня? Горобяне?
- Не, Горубляне.
Брадат мъж с малки телени очила, чул това име, веднага се извърна; няколко селянки изплашено се заслушаха, но Андреа и Позитано продължиха надолу, без да забележат стреснатите погледи, които ги сподириха.
Край тях тесните сокаци на чаршията ставаха все по-разклонени. През надупчените оловни покриви, които на места покриваха пазарищата, се процеждаха безброй струйчици светлина. Въздухът трепкаше от изпарения, от миризмите на овнешко и кебап, на лугава помия и вкиснати бои, от викове, крясъци, свирни и смях. Пред широко разтворените дюкяни на търговците се трупаха белодрешковци шопи и издокарани граждани, шареха нагиздени турци от тукашните махали и от околните села, яркоцветни кадъни, дрипави евреи, старци, жени, деца, а, разбира се, и кучета.
- Насам! Насам! Без пари... без пари... - крещяха уличните продавачи на симит, на шекер, на шербет и салеп. Карагьозчии дрънкаха звънчета. Гадатели размахваха всевъзможни животинки. А тъкмо насред, под най-големия купол на покритата чаршия, някакъв стар, изпосталял дервиш се въртеше като пумпал и острата му конусовидна шапка високо стърчеше над наобиколилите я чалми и фесове.
Отнейде дойде женски писък, викове и ругатни. Андреа и Позитано тръгнаха в нея посока, но улицата беше задръстена и докато стигнат, докато разберат какво става, тълпата се бе втурнала пак да купува аби и шаяк и гайтани и басма, а още и тънки европейски платове, които всъщност се продаваха само в двата големи дюкяна на Радой Задгорски. Те скоро видяха там стария хаджи Мина, Радоевия тъст; той дърпаше едно след друго зърната на броеницата си и насърчително - подозрително оглеждаше всеки купувач.
- Ето насреща и вашия магазин! Нали е вашият? - рече Позитано с грейнало от оживление лице.
Андреа кимна, учуден, че тоя чужденец от всичко се интересува и всичко знае, хвърли бърз поглед към бащиния си дюкян, видя зад тезгяха Коста, че сваля от полицата голям топ аба, и побърза да отмине, почувствувал внезапна неловкост и срам. Ето! Ето! Както вчера, така и днес - само аз се шляя и все решения вземам...
- Извинете - рече той на залисалия се в околното зрелище консул. - Имам някаква работа и трябва да я свърша веднага.
- О, разбира се, вървете! - подаде му ръка Позитано. - За мене тука е така интересно... Вижте ония двамата шопа... Какви типове, нали? Незабравими!
Андреа погледна към шопите, две бодри старчета, братя или може би баща и син, и неволно си спомни за Неда: в тоя час и тя развежда чужденци, но едва ли ги е довела тук! Пък и по тия претъпкани сокаци няма място за техния файтон, отсъди той с насмешка, махна с ръка на Позитано и бързо си запробива път към Солни пазар.