- Зад Етрополе! Ходил съм там - кимна бай Анани.
Ходил бе на времето и поп Христо. Той дори искаше да разправи някаква история от старото време, но Герасим го прекъсна с фъфленето си:
- Чакай, бе дядо попе!.. И к'во... а? Казвай...
Като все повече се разпалваше, Андреа разправи всичко, научено от Дяко: и за войната, и за бъдещето на града, че ще стане столица на освободената държава. От време на време той се опираше, отпиваше от ракията си, която ханджията веднага доливаше, срещаше очите на занемелите от изненада мъже и сам се възпламеняваше от тях, после подхващаше още по-разгорещен, още по-убеден в това, което говореше, прибавяше към разказа собствените си желания, собствените си чувства и беше дваж по-увлекателен.
- Всичките тия приказки за някакво примирие... и че дето уж Русия щяла да изтегли войските си зад Дунава, всичкото това е измислица... Или не измислица! Хитра уловка за наивниците е то! Да се отчаят... да бездействуват... да не се бунтуват - викаше той и удряше с юмрук по масичката толкова силно, че калениците едновременно и звучно подскачаха.
- Стой - рече внезапно бай Анани. - Ама това... дето сега... нали ти го разправяше?!
- Кое това?..
- Това, за примирието... За преговорите. И дето Русия...
Андреа щеше бурно да отрече, когато нещо в собствения му порив му припомни отчаянието, което бе изживял. Страните му пламнаха, пот изби по челото му.
- Тогава толкоз знаех и аз, братя - рече той глухо и задавено. - В мисията на англичаните се разправяше. Лъжа е било!
- Дано е лъжа...
- То в тия времена кое ли е истина...
Той все по-ясно виждаше недоверието по техните лица и смутът в душата му (неговият собствен смут, а не от техните погледи) го накара да изтръпне.
- Ами сегашното... отде го знаеш? - попита с треперещ глас поп Христо.
- От сигурно място.
- То санким да не е сигурно колкото предишното? - И шопите не му вярваха.
- Знам го от тамошен човек!
Пак недоверие... Да им разкаже ли за Дяко - отде го познава, как се бяха срещнали? Да се разкрие ли? Да се унижи ли докрай! И защо? Защо? За тия изплашени, недоверчиви, покорни души? Та негова ли е вече тайната - негова или на Климент?
- То дано е тъй, както го разправяш, даскале - рече бай Анани и чукна каленика си в неговия, сякаш казваше: ти и за пиенето уж си се зарекъл, ама на!.. - Хайде, дано сме живи да видим по-честити дни!..
Като да бяха му ударили плесница. Ракията!.. Имат ли право те? Имат... имат... Младежът стана бавно, без да отделя очи от каленика си, в който бай Анани беше чукнал своя. А сякаш камбани ечаха в ушите му. Колко съм станал слабоволев - стрелна се в неговия ум. Какво ми е? Един-единствен ден не издържам на решението си... Как ще будя тогава доверие!..
Той отмести стола си. Отстъпи.
- Къде... даскале?
- Ти прощавай, ако сме те докачили нещо.
- Не - рече Андреа. - Аз ви обидих.
Изведнъж той се извърна и забърза навън. Ханджията и Герасим викаха подире му. Какво викат - да се върне ли? Или че му вярват? Вярват му, щом настоява, кому не се ще да вярва!.. Но той блъсна вратата, излезе и тръгна по сокаците, без да съзнава накъде върви. И какво излиза? - размишляваше той. Излиза, че дори и най-малкото си решение вече не се мъча да изпълня!.. То всъщност нощес аз не си обещах да не пия нито капчица... И днес не пих много - ето, нищо ми няма! Но, дявол да го вземе, кой ме караше да кажа: "Аз вече не пия"? И защо, след като казах... защо след това пих?..
Ето, ето това е! Това е! Как да се отърва от тая си слабост... Как да стана предишният... или не, да стана такъв, какъвто трябва? - разсъждаваше той със същите ония въпроси и доводи, с каквито бе разсъждавал нощес. Съзнанието, че все още тъпче на същото място, беше мъчително за него.
Той сам не можеше да определи де бе вървял и колко време скиташе, когато изненадан видя, че минава покрай опушената сграда на военната фурна, сиреч, че е вече в източния край на града. Оттук нататък пътят извиваше надясно сред боклуци и бъзе и на острия завой Андреа неволно се спря с очи, вторачени напред, към Чауш пашовата порта, отдето влизаха в града някакви конници.
Да продължи ли? Да върви ли? Накъде?.. Ако тръгнеше все по тоя път, щеше да стигне в Орхание и оттам в Ябланица. Та не е ли отдавна неговото място при руснаците? Да, отдавна трябваше да бъда там! - почти гласно си каза той. Какво ме сдържа тука? Нашите? И без мен ще минат... А за училището вече не заслужава да се мисли!.. Ще заверя тескерето си, уж че отивам по работа в Ташкесен, кроеше той. После през Камарци... Казват, че Арабаконакът е силно укрепен. Толкоз по-добре! Тъкмо ще има какво да разкажа на генерал Гурко и на оня, полковника, как го казваше Климент?