- Виена - допълни Бейкър, комуто общият замисъл беше по-ясен, отколкото предполагаше евреинът.
- Да, да... Виена! И оттам Париж... Берлин... Петербург. Цяла Европа.
- Европа без Лондон е половин Европа - рече насмешливо Барнаби. Той придружаваше от другата страна файтона.
- Сигурно... да! Но аз не искам да кажа в такъв смисъл, любезни господин Барнаби. Аз говоря за икономическите връзки.
Той поговори още известно време за икономическите връзки, после внезапно се извърна към Бейкър:
- Ще ми направи голямо удоволствие, ако мога да ви покажа...
- Не разбирам, господин барон?
- За моето трасе говоря, господин генерал. Те трябва да са наслагали донякъде и релсите! Ето, сега стигаме път, по който може да се излезе на Орханийското шосе. Там са моите складове... и станцията. Госпожо Джаксън? Мадам?
- Защо не - каза Маргарет. - Ако не се отдалечаваме.
А старата французойка, без да разбира за какво говорят, от любезност се съгласи.
- Така е и с пътя за рая - рече Барнаби, - трябва първом да поизбиколиш, докато намериш най-голямата порта.
Дамите се разсмяха и Бейкър, забравил най-сетне неприятното произшествие, сам поведе компанията по посочения от барона междуселски път. Какво щяха да видят тук, какво видяха, никой не разбра, тъй като трасето беше все същото, като се изключат релсите, които почваха отнейде и не учудиха никого. Вместо обози на няколко пъти те срещаха селски каруци и коли, натоварени с оборски тор или с дърва; селяни се виждаха и по околните нивя, но личеше си, че бяха "диви българи", защото забележеха ли файтоните и блестящата им свита от офицери, вместо да приближат към пътя, побягваха надалеч. Те минаха и край някакво село, пусто, каменисто, после по дървен мост над малка рекичка и накрая поеха все край висок стръмен хълм, за който баронът, разбрал, че железницата му ги е отегчила, побърза да обясни:
- Този хълм обгражда от изток града като полумесец. Тук, доколкото си спомням, имаше сложени оръдия.
- А, да, Муси бейлер табия, нали? - оживи се Бейкър. Преди да тръгне насам, той се бе запознал с града и укрепленията му.
Евреинът не помнеше името на табията, но селцето, което виждаха вляво, знаеше, че се нарича Слатина.
- А ето там насреща моята станция! - посочи той няколко нови, розово боядисани постройки, към които водеха и блесналите от предвечерната светлина релси. - Не се виждат хора - прибави той ядосано, - както и предполагах. Всичко е замряло!
- Може би са на складовете!.. Нали казахте, че имате големи складове - опита се да го успокои Маргарет; железницата му вече твърде много я отегчаваше.
- Война, бароне! Ще си починат хората ви, затова пък после ще работят двойно по-бързо!
- Шегувайте се, любезни господин Барнаби! Не знам другите какво ще спечелят от войната, но питате ли мен - четиристотин души съм докарал тука, все специалисти: австрийци, французи, италианци... И на всички плащам. Как да ги прогоня, след като едва съм ги събрал?
На всички плащаше турското правителство, но събеседниците му не знаеха това. Дамите дори изразиха гласно своето съчувствие.
А Фред Барнаби каза:
- Тогава наистина ни чакат премеждия. Сигурно добрите хотели в града са заети.
Неговите думи преобърнаха мислите. Трябва да бързат, и без това скоро ще се смрачи.
Те дадоха гръб на станцията, подкараха бързо, прекосиха селцето Подуяне, за което баронът бе споменал, и най-сетне стигнаха до дълбокия крайградски ров. От другата му страна сред купища боклуци жълтееха камъните на античен градеж. По-далече се виждаха зидове и първите софийски къщи. Почернял мост прехвърляше каменна гърбица над рова; там заптии внимателно проверяваха тескеретата. Това изглежда не ставаше бързо. На широкото разкаляно предмостие, обградено от разкривени ханчета и ковачници, се бяха струпали десетки обозни коли, коли е ранени, от който се разнасяше тежка миризма на гной, и други селски коли с чергила или търговски каруци със стока за утрешния пазар.
- Ще трябва да се чака - рече с досада и яд Маргарет Джаксън, като местеше очи от дървената порта със заптиите към околните каруци и коли, отдето я гледаха брадати, груби, озлобени или похотливи лица. Така неприятно й се струваше всичко, така отвратително, че само възпитанието й, а и подсъзнанието, че се намира сред мъже (тя дори и в такива случаи предпочиташе да бъде център на мъжките погледи, отколкото да мине незабелязана), я възпираше да не наругае барона и неговата железница, която ги бе отклонила от предишния им път.
- Уредено, сър! - рапортува на Бейкър един от адютантите, избързал напред с книжата.
Миг по-късно по разкаляния мегдан се понесоха викове. Заптиите се разтичаха, заблъскаха коларите, извръщаха биволите настрана и крещяха невъобразимо.