Конниците, които той от известно време неволно следеше, все повече приближаваха. Пред всички яздеха двама офицери, единият малък, свит и едва забележим зад извитата шия на коня; другият източен, къдробрад, с издължено лице. Отде идат? От Златица или от фронта? - разглеждаше ги Андреа. Лилавият цвят на мундирите им и златните нашивки издаваха, че са паши. По-младият, къдробрадият, говореше нещо на дребничкия и му сочеше с ръка напред.
Андреа изви глава да не ги гледа, отдръпна се настрани и зачака да отминат, но, неизвестно защо, конниците запряха недалеч от него. Дотук ли са решили да отстъпват, та оглеждат толкова местността, помисли той злобно. Изблъскат ли ви дотук, и по-надире ще отстъпите, ехе!..
Някакъв глас го стресна.
- Хей, гяур! - викаше един от конниците, адютант изглежда на големците. - Приближи! Негово превъзходителство...
Него викаха - той е гяурът!.. Андреа стреснато излезе из буренака и приближи по разкъртения път към конниците.
- Говорите ли по турски? - попита къдробрадият дълголик паша. Той беше значително по-млад от дребничкия с дебелата зигзаговидна маршалска нашивка и нещо в погледа му, настойчив и прям, се стори познато на Андреа.
- Говоря, паша ефенди.
- Спомняш ли си тук, на това място, да е дигана бесилка?
Тръпка разтърси Андреа. За бесилката на Дякона Левски пита! Знае я!.. А кой е той? Защо я помни?..
- Преди пет години, паша ефенди! Тук обесиха...
- Знам - прекъсна го с ръка младият паша и по тоя жест, по това нетърпение, Андреа мигновено си спомни. Шакир бей! Съдията на Левски!..
Той вторачи поглед в лицето му - в това омразно левантийско лице, което в ония дни толкова пъти го беше стряскало насън, - ала младият паша изви коня си, пришпори го и като продължи да разправя оживено и почтително нещо на малкия маршал, те всички подкараха към града.
- Бягай настрана, бре гяурино!.. Какво си зяпнал!
Един от конниците пътем блъсна с крак Андреа. Той залитна към буренака. Едва се удържа да не падне. Лицето му побледня и посивя от мрачна безсилна ярост. Но какво може да направи? За първи път ли е? И само до него ли? Той се върна на пътя, а очите му не се откъсваха от наперените конници, които, един по един се закриваха зад военната фурна. Гледаше ги с омраза, с ожесточение. А в ума му трескаво зрееше една мисъл. Каква фаталност! - повтаряше си той. Същият Шакир, да! Пристига, ето го, трябва да отбранява именно тоя град... И че се срещнахме с него тъкмо тука, на това свято място?! Да, безсъмнено и това е фаталност!..
Той почака, докато се закри целият конвой, после тръгна решително назад, ала не след конниците, а сви към Буюк джамия, защото неудържимо почувствува, че трябва да види Климент.
14
И сега Андреа се беше спрял при джамията да гледа разтоварването на мунициите.
- Защо стоиш тука?
Беше гласът на брат му. Той се извърна.
- А, ти ли си? Гледай!
- Върви! Върви!
Докторът го хвана под ръка и го поведе в избикол покрай джамията.
- Чакай! Какво си се разбързал?
- Ти какво искаш! Да те пипне някой от хората на Джани бей?..
- За склада ли? - разсмя се Андреа.
- Да, за склада. Тъкмо сега...
- Ще съм го заслужил, признавам. - И оживеното лице на Андреа стана напрегнато, сериозно. - Добре, че го видях тоя склад - зашепна той, при все че надлъж по улицата се виждаха само жени и деца. - Чувай, братко! Аз и без това идех да ти кажа, че не може така - трябва да направим нещо! Но тоя склад... Помисли си! Каква полза ще е за нашите, ако го подпалим!..
- Тихо, не говори глупости.
- Ти наричаш това глупости?
- Предпочитам да не разговаряме...
- Но, човече, ти представяш ли си какво ще е, ако нощес ливнем една тенекия газ и пуснем вътре парче горяща прахан... Пресметни... Най-малко пет хиляди сандъка с патрони има вътре! - рече той убедено и личеше си, че в бурното му въображение всичко е премислено.
Климент неволно се спря.
- Андреа!
- Съгласен...?
- Забравяш, че над подземието има болница.
Турска болница!
- Турска, но болница, Андреа! Там са повече от хиляда и петстотин ранени...
- ... всеки от които е изтребвал народа ни, откак се е родил!.. Всеки от които е убивал наши освободители!.. И оздравее ли, пак ще стреля, пак ще изтребва!..
- Прав си, но не мога. Не съм съгласен, човещината го забранява.
- Човещина? Човещината... Тяхната... дето миналата година с топор е сякла главите в Батак... дето деца на маждрак е пекла...
- Ти луд ли си, млъкни!
- Пет столетия... цели пет столетия тая тяхна човещина...