- Ти ще отидеш ли?
- Не мога да не отида. Аз съм техен домашен лекар, братко.
Те вървяха известно време и мълчаха. Неочаквано Андреа заяви:
- И аз ще дойда.
- Ти?!
- Аз. Какво се спираш? Не ставам ли за там?
- Не... не казвам...
Докторът мислеше за всичко онова, което може да се случи, ако брат му наистина присъствува на приема.
- Ти нямаш подходяща дреха! - рече най-сетне той.
- Ще взема твоята... Петербургския фрак.
- А аз?
- Ти ще идеш с новата си униформа! Нали казваше, че ти отива!..
- Недей ме иронизира, Андреа! И аз мога да ти върна: уж все си против чужденците, а щом ти се удаде възможност...
- А ти забрави ли Дяко?
- Шт!.. Какво месиш Дяко!
- Той пак ще дойде. Трябва да има какво да му съобщя и аз. А отде? На приема, казваш, ще има и турци... Разбираш ли ме сега?
- Разбирам.
- Е?
Климент се поколеба.
- Прав си - каза най-сетне той.
Те продължиха към къщи, като всеки от двамата си мислеше, че наистина тоя прием може да донесе полезни за Дяко сведения. При това докторът не преставаше да се опасява от поразиите, които не бе изключено да извърши брат му там. А Андреа неволно примесваше в кроежите си за приема и бързия, тревожен (да, тъкмо тревожен!) поглед, който бе уловил преди малко в очите на Неда, вълнуваше се, без да съзнава защо, и се чудеше, че се вълнува.
15
А в това време Дяко лежеше проснат върху студените плочи на медресето при Черната джамия, превърната от започването на войната в тъмница. Как попадна тук, как се остави да го хванат, той вече не се питаше, не се упрекваше, не се косеше. Само на кратки промеждутъци, като огнени тръпки, в съзнанието му се връщаха отделни мигове от преминалата нощ, озверени лица се мяркаха, лай на хрътки, крясъци и стрелба се замесваха в едно - и после дойде оня удар в главата, който го зашемети и след който той вече нищо не помнеше.
Сега лежеше в тая задънена, полуосветена, ниска килия. Откога? Ден ли е вън или нощ?.. Той беше премазан от бой, в кръв, с подуто лице, с горени меса... А над него не преставаха да крещят:
- Кажи кой те прати!
- Кажи при кого беше!
- Кажи имена... имена кажи!..
В началото той все се надяваше, че може да излъже и да се измъкне някак. Но после дойде младият офицер с бръснатата глава и разчете бележника му. От него миг всичко се прекатури.
- Московски шпионин! - кресна като обезумял офицерът.
- Не - надигна се Дяко и това бяха единствените му думи от тоя миг нататък. - Българин!
Той си повтаряше това име, едничка утеха и смисъл на приближаващия край. Повтаряше го с мъчителна наслада, с предизвикателство и горест. Тази земя, дето изтича кръвта му, е негова, и той е неин. Нищо, че ще умре - всички ще умрем. А има кой да го чака там горе, има при кого да иде... Но и с вас се свършва, мислеше той със злорадство. Чак в Анадола ще ви натикат братушките. Всички ви!.. Колкото вие имате милост...
- Кой ти даде сведенията? - Бичът изплющя върху голия му гръб, разлюля, зашемети съзнанието. - Казвай, гяурино!.. Казвай!..
Няма... Знам, ще умра... Няма да кажа... Той се сви в очакване на следващия удар, а мисълта му отскочи към онова, страшното, отпреди година, за което винаги отбягваше да си спомня докрай. И те така като мене, ужаси се той. Дечицата ми... И булката, светицата... Въстанието тогава преобърна всичко. После дойде башибозукът на Търмъшлията... А аз? - избликваха трескаво спомените. Водовъртежът беше запокитил четата му на друга страна, а когато през нощта се промъкна да дири своето семейство, не повярва на очите си. Стотици избити, набучени на маждраци, изгорени, обезглавени, накълцани... Господи, виждаш ли или си сляп! Как може човекът да бъде по-кръвожаден от звяра, по-бесен от беса!.. Нямат ли край теглилата ти, българино, нямат ли край?..
Имат! - сепна се той. Иде краят им... И вашият край! - Надигна глава и с безумна, ненаситна омраза заби поглед в надвисналото над него лице. Не, не е младото... Остри мустаци, настръхнала брада, белег между дебелите вежди. Погледът на сближените очи зъл. Кога е влязъл? Нещо смътно се мярна в съзнанието на Дяко. Тоя белег...
- Хайде, казвай!
Гласът го шибна по-силно от бича. Нямаше ли и оня също такъв белег?
- Търмъшлията!.. - изви се той цял и диво проточи към него врат.
- Кой? - изрева турчинът. Беше Джани бей, заместникът на коменданта. - Лъжеш, свиньо, кой е тоя Търмъшлия?
Разтърсен, смаян, Дяко се строполи на плочите. Нищо не чуваше, нищо не виждаше. В съзнанието му имаше една-единствена мисъл: белега... Белега! Той ли е?.. Само веднъж го беше виждал отблизо, и то за да стреля. Не улучи тогава... Трябваше да бяга, да се крие. После Влашко... с руските войски. Сега му се струваше, че го среща: пак - среща такъв белег между веждите, - но каква среща! Ах, каква среща, говореше си с безсилна ярост той, няма да отмъстя, така ще си ида, пак от неговите ръце.