Други глас каза - гласът на Сен Клер:
- Ето, доктор. Ще сложи ти инжекция да бъдеш добре, бодър. Кажи всичко и върви при жена своя, при деца свои иди... Да?
Някой хвана ръката му, нещо го бодна над лакътя. Той видя широкото безстрастно лице на ниския англичанин; но и не го видя. Не са ли тези слова напомняне, предупреждение на съдбата? Не са ли безвъзвратно решение! При тях!.. - властно и мъчително повтаряше душата му, гърчеше се и се стремеше. Какво ще отлага? Заради тая измамна капчица надежда? Сърцето му туптеше все по-силно, кръвта напираше в жилите, гърдите се надигаха...
От лекарството ще е!.. Преди той диреше тази сила в себе си. Ето, и в главата му нещо напира... Възбуда, нетърпение... Иска да говори, да вика... А ножът? А Търмъшлията?.. Ето го, ето го - и той приближава. Този път няма да му избегне...
- Още се приближи - говори в себе си Дяко. Но защо чува гласа си? Той ли наистина говори? - Ама какво правя? Ето пак на глас!..
Сен Клер размени бърз поглед с доктора, и приближи столчето си към българина.
- Кажи. Кажи имена всички и свободен си!
- Свободен! - повтори Дяко, а очите му не се откъсваха от приближилия го Джани бей. - И той се надвесва над мен. И той чака като другите. Какво чака, да кажа?.. Да издам... Тия сведения са най-важните, които щях да занеса на полковник Сердюк... Бях си тръгнал вече, отчаях се от другия, когато той, сам...
- Кой? Кажи име негово!
- Как? Пак ли на глас?
Ужасен, Дяко завъртя глава. Запуши с ръка устата си.
- Какво става с мене? Мислех, че ме лекуват...
- Ще лекуваме пак... Кажи, кой даде на тебе сведения?
- Сведенията ли? Ами той сам... Аз вече бях се отчаял и им казах... Пак говоря! Не мога да се удържа...
- Име негово! Име!
- Името... името му е... Не! Не!..
Обезумял, от ужас, Дяко скочи, замаха с ръце; Коч баба се хвърли върху му, но той се отскубна. В ръцете му беше ножът на Гърбавия.
- Пазете се!..
Кой извика? Всички побягнаха. И оня, когото той вземаше за Търмъшлията в най-далечния ъгъл. Няма да отмъсти... Няма да отмъсти...
- Никой да не стреля! Жив го искам - чу се сухият заповеднически глас на Сен Клер.
Широка гримаса разтегна лицето на Дяко; сякаш следващия миг той щеше да избухне в смях или в плач. Внезапно той изви ножа към окървавените си гърди и с все сила го заби в сърцето си.
16
Както бе обещал, привечерта, след като привърши и последната за тоя ден операция, доктор Климент Будинов отиде в квартирата на мисис Джаксън, сиреч в добре познатия му дом на съседите Задгорски. Американката беше в къщи. Но тя може би беше забравила за визитата, защото при нея отдавна се намираше приятелят й от пътуването, русобрадият генерал Бейкър, Отегченият Бейкър се бе измъкнал от заседанието при маршал Мехмед Али, което траеше вече часове (същото онова заседание, уговорено телеграфически още от Истанбул), и бе дошъл при Маргарет да пият чай. Сега те двамата пушеха и оживено разговаряха за нейната първа кореспонденция, която тя бе нахвърлила в чернова след завръщането си от болницата.
- Ах, вие! - каза тя, щом Филип (странно променен от присъствието на генерала) въведе лекаря в задимената стая. - Да, влезте! Човек наистина има толкова задължения, че не му остава време за здравето.
- Бих могъл и утре, госпожо!
- О не, не! Моля!..
Тя представи мъжете един на друг - фамилията на Климент беше забравила, но Филип й подсказа - и се обърна усмихната към генерала:
- Ще бъдете добър да поседите в съседната стая, нали Валентин? Господин Задгорски, надявам се, ще ви прави компания.
- За мене е чест - каза веднага Филип.
Те останаха сами в задимената спалня. Климент се помъчи да придобие обичайния си назидателен тон, който държеше винаги с болните.
- От какво се оплаквате? - попита той, като гледаше нейното оживено, на едро скроено лице, по което червената коса хвърляше топли сенки.
Тя помълча, може би, за да си припомни какво бе говорила с него в болницата, погледна вратата към съседната стая, от дето съвсем ясно се чуваха гласовете на другите двама мъже, и дигна рамене.
- Нищо определено, докторе! Чувствувам тежест при дишане.
- Моля седнете... Отворете устата. Срещу светлината, ако обичате.
Той видя гърлото й, измери пулса, обърна долния клепач на едното око - все обичайни докосвания, които сега сам не знаеше защо го смущават, и си налагаше да не обързява, нито да забавя движенията си, боейки се, че би издал чувствата, с които бе дошъл. Към това се прибавяше и присъствието на мъжете вън. Той не очакваше да ги намери тука. И макар че беше съвсем естествено да завари спътника на мисис Джаксън и стопанина на къщата, Климент внезапно съзря в срещата с тях нещо предизвикателно и пренебрежително към собствената му личност.