- Вие сте следвали в Русия? Нали? - попита неочаквано кореспондентката.
Той я погледна съвсем отблизо, нащрек, с подозрителност, която мигновено сложи мост между визитата и необичайния й интерес, мигновено изблъска неговото увлечение някъде в периферията на съзнанието му.
- Учудва ме, че ви е известно, госпожо?
- Да, ставаше дума...
- Кой е бил така любезен да ви осведоми?
Тя махна нехайно с ръка, но той не я остави.
- Може би господин Филип Задгорски?
- Не помня... Е добре - каза тя, като го погледна с бързи, прелъстително - изпитателни очи. - Интересува ме вашето отношение към войната, доктор Будинов?
- Моето отношение, госпожо?..
- Интересно ми е да чуя какво мисли за войната българин, следвал в Русия?
- Просто любопитство?
- Любопитство на кореспондент! Ето моята първа дописка. Утре заминава за Константинопол, за Париж, оттам през океана...
- Уви, ще останете разочарована от мен, уважаема госпожо Джаксън.
- Именно?
- Аз съм само един лекар - без особени интереси в политиката. Аз очаквам мира, тъй като всеки ден виждам достатъчно страдание...
- Нещо повече да ми кажете?
Той дигна рамене.
- Може би се опасявате? - предизвика го тя.
- От вас?
Тя се разсмя. Засмя се и той, а целият беше само нерви. Защо наистина го разпитва тя? Накарал ли я е някой? Сен Клер?.. Дали не е влязъл вече в очи?
- Щом е тъй... добре, госпожо Джаксън! Признавам, че лично на мен войната донесе полза.
- Да?.. - Умните й очи не го изпускаха.
- Да.
- Очаквам да кажете каква?
- Доктор Грин, госпожо.
- Доктор Грин... от болницата на леди Емили? Не, решително не разбирам!
- Да, доктор Грин, на когото от няколко месеца асистирам. Той е хирург от най-висока класа. Дори да идех някой ден в Англия, едва ли щях да имам щастието толкова дълго да работя под негово ръководство.
- Струва ми се, че изместихте разговора, докторе!
- Също както вас, госпожо.
- Като мен?
- Но да!.. Извинете, в момента вие сте моя пациентка, а не кореспондент, нали?
- Съжалявам... И какво? Да отворя устата пак?
- Не, трябва да ви прислушам. Свалете, ако обичате, корсажа си.
- О! - Тя направи комична гримаса на стеснение.
- Ако ви е неудобно?..
- Щом трябва... - въздъхна тя и започна да се разкопчава.
Обикновено я събличаше камериерката й мис Далайла, но сега Маргарет като че забрави за нея. Тя приближи поставеното над скрина огледало, като бавно, едно след друго, освобождаваше копчетата, и с внезапно потъмнели очи наблюдаваше в него младия лекар.
Климент се бе отдръпнал към междинната врата и напрегнато чакаше. Задимената стая, леглото, пламтящите коси на зрялата, опитна жена при огледалото му напомняха преживявания от студентството му в Петербург - една Оля, хубава девойка, за която бе намислил да се жени, ала не и тя за него; и друга една, бяла и мека, хазяйката му, жена на търговец, която сама го задиряше. Той отдавна не бе мислил за тях, но днес целия следобед спомените за ония дни се връщаха в паметта му и причината сигурно беше намекът на мисис Джаксън. Ала ето, че той сега стоеше в стаята й, дето тя нарочно някак бавно се събличаше, а чувствата му вече бяха раздвоени от нейните подозрителни въпроси за войната. Дали все пак всичко това не е някаква клопка? Фантазии! - отговори си сам. Чак толкова няма да се церемонят с мен!
- Мога ли? - попита той.
Тя отвърна нещо, което той не разбра, но от насмешливия й глас почувствува, че е готова, и се обърна.
Под светлината на лампата, под огнените коси, белотата на плътта й властно го привлече. Зашеметен, той я приближи, говорейки някакви банални думи, които, сам съзнаваше, нямаха никакъв смисъл, и като се извиняваше без причина, сложи слушалката и започна да я прислушва.
- Недейте диша... Дишайте... Още по-дълбоко... - казваше той, а очите му мимо волята оглеждаха раменете й, гърба, гърдите...
Странно! Близостта й го охлади. Гърдите й бяха отпуснати; гърбът с големи жълти петна. По врата имаше множество бръчици, които досега не бе забелязал под пудрата. Колко ли е годишна в действителност, озадачи се той. Безсъмнено много по-възрастна от онова, за което говореше добре гледаното лице. Тридесет и пет? Четиридесет?..