- Е, какво намирате? - И гласът й се бе променил, бе станал по-нисък, по-гръден.
- Един момент... Дишайте пак дълбоко! Така... Обърнете се, ако обичате...
Започна да я причуква и докато го вършеше, докато се вслушваше в кухите тонове на гръдния й кош, неволно чуваше и мъжките гласове в другата стая, и ускореното възбудено дишане на мисис Джаксън. Колко е долно всичко, мислеше си той. И моето поведение; и нейното поведение... Нейните присвити, разискрени очи, издължилата се уста го караха да съзира в прегледа някаква предумисъл и нагласа. Тя тук, с лекаря, разсъблечена... ония вън... гласовете... напрежението... Не, може би не ме изпитва за войната; ала колко е порочна тя, колко е порочна, налучка той най-сетне думата, която му избягваше.
А ти, доктор Будинов! Ти не дойде ли с подобно намерение, отврати се той и от себе си.
Отдръпна се и гласно каза.
- Изглежда сте простинала при пътуването! - Не бе чул никакви хъркания, никакви хрипове, тоновете бяха нормални, ала той някак си искаше да очисти и оправдае себе си.
Тя го погледна с насмешлива невяра:
- Намирате ли?
Това го ядоса.
- Да, в лявата страна. - И изрече няколко латински израза, които му възвърнаха не само равновесието, но и авторитета.
- И какво трябва да направя?
- Ще ви предпиша... Но от вас самата, госпожо Джаксън, се иска да се пазите. Разбира се, нямам намерението да ви плаша с пневмония...
- О!.. Но вие, докторе, наистина ме плашите!.. Нима наистина? Искам да кажа, допускате ли?
Той се усмихна. Беше отишъл твърде далеч.
- Не. Бъдете спокойна. Останете в къщи два дни. Вземайте праховете, които ще ви предпиша. Уверен съм, че всичко ще се размине.
Той тръгна към вратата.
- Ще напиша вън рецептата!.. Да кажа ли за камериерката ви, госпожо?
- Да, моля! - рече тя разочаровано.
Климент мина в другата стая, каза на Филип да повика камериерката и се залови да пише рецепта, тоест прахове за настинка, които Маргарет Джаксън съвсем безвредно би могла да взема.
- Надявам се, не е нищо лошо? - попита загрижено генерал Бейкър.
- Не, съвсем слаба настинка.
- Вероятно от пътуването. Беше влажно наистина.
- И аз така предположих. Но все пак наложително е да се пази от мъглата вечер...
Тоя дългонос генерал сигурно й е любовникът, мислеше Климент, докато дописваше рецептата. Съзнанието, че той самият е бил пионка в нейната извратена игра, не го обиждаше вече. Той само бързаше да си отиде по-скоро. Онова тъжно чувство на празнота, което бе изпитвал за кратко време при всяко разочарование, и сега го бе обзело. Той дори не се замисляше какво е могъл да очаква и защо е разочарован; само съзнаваше, че всъщност всичко това не е за него и че се бе стремил към нещо, което не вървеше в унисон с истинската цел на живота му.
- Вие сте тукашен? - попита Бейкър.
Климент кимна; да, тукашен е.
- И какво чувате да се говори за войната?
И тоя пита за войната! Отпуснатостта на доктора изчезна.
- Войната е далеч от нас - каза той и претегляше всяка своя дума. - Говорят, че изобщо руснаците ще се оттеглят зад Дунава... Прочее, какво можем да знаем ние тук! Вие идете от Истанбул, господин генерал. Там са истинските новини!
- В Истанбул никой не би повярвал на слух като тоя за оттеглянето на руската армия. Предстоят ни тежки боеве, докторе! Никой не си прави илюзии... Но и никой не се съмнява кой ще възтържествува в края на краищата.
- Да, наистина, по това, кой ще възтържествува, няма съмнение, господин генерал!
Отвори се врата и сухата грозна мис Далайла прекоси с мъжки стъпки стаята. Тя влезе при Маргарет и силно затвори. Филип вървеше подире й. Той чу последните думи на Климент, изведнъж се спря и пъхна очаквателно палец в джобчето на пъстрата си жилетка.
- Да, пак за войната ни е разговорът! - извърна се към него Бейкър. - Докторът също е чул слуха, за който вие ми говорихте.
- Интересно, дали източниците са различни? - подхвърли Филип и продължително, остро спря поглед на светлото Климентово лице.
- Да, наистина, би било интересно да са различни! За съжаление, Филипе, предполагам, че и ти си чул от уважавания майор Сен Клер.
- Как, от Сен Клер ли иде? Тогава наистина е интересно! - възкликна генералът.
И той продължи, като шеговито разказа други слухове, чути в Истанбул, според него невероятни и дори наивни, ала естествени за време като това, в което живееха.
Филип и Климент слушаха привидно заинтересувани, потвърждаваха, усмихваха се на високопоставения чужденец, усмихваха се и един на друг. Външно между тях всичко беше както подобава на образовани, способни млади мъже, съседи, откак се помнят, съученици и приятели някога. Всъщност всеки от тях зорко наблюдаваше другия, преценяваше го, подозираше го. Знам те, казваше погледът на Филип. Още от училище все Русия ти беше в устата... Всички сте такива, но имате късмет, че ви вярват... А Климент, като го гледаше, мразеше го и го съжаляваше същевременно. Учен, умен, деятелен... И защо? За себе си само! Къде ли ще се дяват такива като него, когато дойде времето, мислеше си той. Ще побегнат ли заедно с покровителите си или ще се потаят някъде, та никой да не им поиска сметка?..