- Разчистват път за нас - каза барон фон Хирш. Както Бейкър, и той знаеше турски и бързаше да превежда на дамите.
- Влизаме - рече генералът и подкара в опразнения от заптиите проход към моста. След него тръгна файтонът с двете дами и барона банкер, после Фред Барнаби с кожените си дрехи и плетената барета, после офицерите от щаба и накрая слугите.
2
По същото време, когато чужденците прередиха всички и влязоха в града, на претъпкания с коли и люде мегдан пред Чауш паша капу се намираше и един от агентите на руското разузнаване. Той не беше предрешен, защото не беше военен, а българин, загубил както мнозина в миналогодишното въстание цялото си семейство и затова сега доброволно захванал се с такава страшна деятелност. Наричаше се Дяко и външността му (беше широкоплещест четиридесетгодишен мъж) от пръв поглед говореше що за човек е и какво може да се чака от него. Той носеше яката на шубата си вдигната, а плоско дънестия калпак прихлупен, така че от лицето му се виждаха само остри, сурови очи и гъсти, увиснали мустаци. Понякога, като проточеше нетърпеливо глава да огледа какво става при моста, лъсваше дълбок белезникав белег на брадясалата му буза; тоя белег придаваше на лицето му не само страшен, но и неприятен израз.
Бе оставил коня си в близкото село Враждебна и вече от час кръстосваше калния мегдан, а все не се решаваше да приближи. Тескерето му беше фалшиво. Дори не беше написано за него. Той го взе в последния момент от друг един руски агент - българин, колкото да има в себе си някакъв документ. В селищата, дето мина, то му вършеше работа. Ала тук изглежда комендантът беше необичайно взискателен, тъй като заптиите внимателно оглеждаха при влизането всеки немюсюлманин.
Смрачаваше се вече. Той извади часовника си. Най-късно в шест ще затворят портите. Какво да предприеме? Дали не е добре да изпрати по някой българин писмо за Андреа Будинов и да го извика тук? Първом, на кого можеш да имаш доверие в тия времена; и докато занесе писмото, докато го намери... Пък Андреа я сети кой съм, я не... Пет години са това! Вълка му е дебел вратът, че сам си върши работата! Тази мисъл прогони от ума му колебанията. Той сви цигара, запали я, смукна жадно и се шмугна между колите с ранените, та да заобиколи ханчетата и да излезе на открито поле.
Дяко беше свикнал на кръв. Както ръцете, и сърцето му бе хванало коравина, откак тия същите турци безчеловечно изтребиха цялото му семейство. Той вървеше между колите с ранените и нарочно димеше в носа си, та да не усеща смрадта на гангренясалите им рани. А османлиите го срещаха с озлобени погледи, защото беше гяур и беше здрав; и той отвръщаше на безсилното им озлобление с дваж по-голямо озлобление. Той нито за миг не се запитваше защо ги бавеха и тях още тук, вместо час по-скоро да ги откарат в болниците на града. За него беше ясно, че и това е някоя турска неразбория. Да пукнат, казваше си той, и без това падне ли Плевен, ранени не ранени - милост няма да има. Тогава ще видим къде ще се криете!.. Внезапно той се сети за убиеца на своите мили, преглътна злорадството си и мрачно закрачи по калния път. Каруца издрънча, някой му викна нещо; ала той беше така потънал в ненадейно зиналата бездна на мъчителните спомени, че нито се обърна, нито чу. Ще го намеря аз... няма да ми избяга! - промълви по навик само с устни. Тази мъст, този неугасим огън го гореше деня и нощя. Целият живот му се струваше като едно голямо, народно отмъщение и в центъра на това отмъщение беше неговото, личното - ще намери той Търмъшлията, където и да се скрие, все някой ден ще го намери и ще му плати!..
Зад налбантницата беше запряла дълга колона руски пленници. Дяко познаваше вече тази печална картина, но сърцето му пак се сви, щом видя окъсаните брадясали руси мъже - без шинели, боси, мнозина с рани. Той мина покрай тях, почувствува погледите им по шубата си, по здравите си влашки обуща. "Братушка"... - извика несмело някой подире му. Може би молеше за хляб. Дяко си наложи, не се обърна. Той забърза, отмина, излезе на полето и тръгна издалеч, все покрай широкия ров, на север. Този ров - той помнеше добре - обикаля целия град. Беше стръмен, дълбок, в него се събираше вода, но Дяко трябваше да го премине, ако искаше още тая вечер да намери своя човек.
Заобиколи от север града и час по-късно, когато съвсем се стъмни, приближи отново изкопа от обратната страна, дето - спомняше си - бяха българските махали. Вятърът се бе усилил и разгонил облаците. Станало бе студено.