- О, пътешественик! - плесна с изтънелите си пръсти мадам Франсоаз. На обилно гримираното й лице тоя път се изписа непресторено оживление. - И толкова млад! Любопитна съм!..
Андреа бе ходил най-далече до Багдад и изобщо глупаво му се струваше да наричат пътешествия скитничествата му през ония объркани, отчаяни години. Но той бе дошъл на приема не само да научи новини, подхождащи за Дяко, а и да се надсмее на това суетно общество, което мразеше и към което въпреки омразата си проявяваше остро любопитство.
- Земното кълбо е твърде голямо - рече той небрежно, като умишлено остави думите на консула без опровержение.
Ала Климент ясно си представи в каква задънена улица може да попадне брат му, ако разговорът се затегне, стрелна то с поглед и бързо се поклони.
- Позволете!.. Ще идем да поздравим и госпожица Сесил! - каза той.
- Много мило... мисля, че отидоха към бюфетната... Ще се видим пак!
Влезли бяха нови гости и Леге се отправи любезно към тях. Беше леди Стренгфорд с доктор Грин и мис Пейдж, главната сестра на английската болница, възрастна, строга личност; а с тях и още една жена в тъмна рокля, на средна възраст, дълголика, с очертани скули и тъжни очи. Тя беше българката Филаретова, руска поданица покрай мъжа си, покойния учител Сава Филаретов; в нейната богато подредена къща живееше леди Стренгфорд. Вдовица като нея, високопоставената англичанка изпитваше неприкрита симпатия към тая интелигентна мълчалива жена и често я водеше със себе си. Братята Будинови бяха в близки връзки със своята сънародница и щом я видяха, кимнаха й отдалече. Тя им отвърна с примирена усмивка.
- Иде ми на ум една идея - прошепна Андреа, когато двамата се отправиха към бюфетната да търсят дъщерята на консула.
- Каква идея?
- Да посветим в нашата работа и Госпожата! Тя сигурно чува доста неща от нейната милостива леди.
- Не! - И Климент се усмихна, сякаш водеха весел разговор.
- Нямаш доверие в Госпожата? Ама че си глупав!
- В тия работи трябва да се замесват по-малко хора... Добър вечер! - поздрави Климент някакъв едър мъж с очила и брада. - Доктор Гайдани, от италианската мисия...
Андреа дори не погледна италианеца.
- По-малко хора? - повтори той шепнешком. - По-малко хора, но и по-малко сведения!
- Върви... Не му е сега време да се разправяме. Ако ушите ни са на място, ние сами можем да научим достатъчно много... Я!
- Какво има?
- Тя е тука!
Андреа погледна към стълбището и неволно спря дъх. По бледо мургавото му лице изби насмешка.
- Може ли без нея! - каза той язвително. - Чудя се, че не беше при вратата да посреща и тя гостите...
- Гостите? Ти за Неда ли!.. Разбира се, че ще е тук. Само че аз говорех за мисис Джаксън - засмя се Климент. - Ей я от другата страна, тая, с голите ръце. Бях й предписал да не напуска стаята, но тя, разбира се, не го е спазила!
Той неочаквано стисна устни, припомнил си, че всъщност тя няма защо да стои в къщи, че не е болна и че всичко станало оня ден в квартирата й го унижава.
- Бива си я! - рече с глас на познавач Андреа, прехвърлил очи на американката. - Попрезряла, но затова пък е разкошна, както казва нашата Женда!.. Гледай Филип какво се пъчи до нея... Пуяк! А тоя с тях?
- Това е генерал Бейкър.
- А, този ли е той!
Пътем Климент поздрави с поклон, в отговор на който Маргарет проточи едно весело "хело!" Той побърза да свие надясно към стълбището, дето към Неда отнейде се беше присъединила и дъщерята на консула.
- Най-после ви открих! - извика той на Сесил, протегнал й отдалеч ръка. Поздравявам ви! Вече сте съвсем голяма!
Девойката цяла просия.
- Как се радвам, че дойдохте! - хвърли се тя към него.
Андреа вървеше след брат си, ала не се спря да поздрави Сесил, а продължи към оная, която напоследък така ожесточено нападаше в своите мисли. На тръгване за консулството той си бе наумил да отбягва Неда. Страхуваше се, че гласът му ще издаде неприязненото чувство, което изпитваше към нея. Ала ето, едва влязъл, той се озоваваше насреща й, гледаше я удивен и замаян от мекото сияние на светлото й лице, от очите, които трепкаха насреща му изненадани. Тя беше с рокля от тъмнорозова дантела върху бяла коприна, горе съвсем по тялото, долу с малка турнюра и шлейф, последната от нейните любими рокли, купени на тръгване от Виена, които така дискретно я изтъкваха. Колко е красива, мислеше той, без да го съзнава, и запленен от цялата нея, макар да не откъсваше поглед от очите й.
Никога не съм го виждала такъв, мислеше и Неда, удивена от новия му вид. Как отива на бледото му лице този черен фрак... Но защо ме гледа той така? - трепна тя, ала в същия миг съзна, че сама го гледа, и рязко отмести погледа си.