- Добър вечер - каза той.
- Добър вечер! - отвърна тя.
Замълчаха. Какво да й каже? Някога се знаеха добре, но сега бяха така чужди един на друг... Отблизо идеше чуруликането на Сесил и топлият, радостен глас на Климент... Но те, те двамата, какво да си говорят?
- Как излезе вчера при разходката? - попита най-сетне Андреа.
- Разходката?.. Да, добре.
- Добре?
- Искам да кажа, разведохме мадам Леге да види града ни.
- И тя хареса ли го?
Ней се стори, че той пита: а тя хареса ли те? Смути се. Замълча. Затвори се в себе си.
- Да, да - усмихна се той е внезапна горчивина и съчувствие. - Срамувала си се. Не отричай, знам, че си се срамувала... Кал, изостаналост, робски страх - това е той, нашият град, нашето отечество... А какво е било? Какво може да бъде? Прочее, какво ще бъде, теб не те засяга!
- Не те разбирам, Андреа.
- Не, разбираш ме!
- Наистина говориш със загадки.
- Може би, защото това, за което говоря, не се отнася вече до тебе. Та ти скоро няма да бъдеш българка. И изобщо българка ли си вече? - прибави той шеговито, но в същото време я погледна така остро в очите, че цялото й лице пламна.
- О! - рече тя разочарована. - Мислех, че поне тая вечер няма да бъдеш такъв!
- Такъв? Кажи го е малко по-ясни думи!
- Възпитанието не ми позволява... Извинявай - рече тя - Леандър иде към нас с господин барона. Познаваш ли барон Хирш? - попита тя бързо, като гледаше през рамото на Андреа. - Много симпатичен виенчанин; ще те запозная!
- Ще мина и без него! - каза с неочаквана грубост Андреа. Без да й се поклони и без да повика брат си, той тръгна към вътрешния салон на консулството, съпроводен от бързите любопитни погледи на Джузепина Позитано и Жаклин де Марикюр. Те се бяха спрели с едрия Джани бей, известен с галантността си в дамското общество, смееха се на някаква негова шега и не изпускаха от очи господата, които минаваха край тях.
Андреа не ги и видя. Барони, графове, маркизи, изреждаше в себе си той възбудено и ожесточено. Че как няма да се замае главата й!.. Какво общо има тя вече с нашите еснафлии, със скромните търговци... с даскалите като мен... Като мен? - повтори Андреа изненадан, че се нарежда в пренебрегнатата поредица, и в същото време съзна, че не споменаването на барона го беше засегнало, а името "Леандър", което тя бе произнесла преди това с толкова интимност и топлота.
Да вървят по дяволите и тя, и нейният Леандър, рече си гневно той и влезе във вътрешния салон, сиреч в Зимната градина, както покрай мадмоазел Д'Аржантон всички наричаха това отделение на консулството.
19
В Зимната градина имаше само мъже; чужденци и турци, те пушеха и бяха така залисани в разговор, че никой от тях не забеляза приближаването на Андреа.
Както в големия салон, и тук разговорът се водеше по французки.
Някакъв измършавял мъж с много сини, хлътнали очи и рижава брадичка, когото наричаха мистър Гей и който както Андреа скоро разбра, беше кореспондент на "Дейли Телеграф", пристигнал снощи от крепостта Плевен, разказваше сега своите премеждия. Наследникът на многото титли Фред Барнаби често го прекъсваше с насмешлив и небрежен израз на лицето. Между тях двамата стоеше дребничкият маркиз Позитано. Маслинените му очи нетърпеливо се връщаха ту към единия, ту към другия, той едва се сдържаше да се намеси и току правеше някакъв знак с ръка, сякаш бе съдник и определяше кой колко да говори.
Мършавият мистър Гей казваше:
- Не, господа, уверявам ви, наистина е невъзможно! Най-малко пред вас бих си позволил да сантименталнича, господин Барнаби...
Маркизът махна с ръка и Фреди, като да чакаше тоя знак, веднага прекъсна кореспондента.
- Вашият успех ви опровергава, Гей!
Позитано пак махна.
- Моят успех... Уви! Не успех, а чиста случайност, любезни господин Барнаби! Ние просто вървяхме с Хасан наслуки, да, и нямахме други изход. Шанс. Ако не беше мъглата, непременно щяха да ни заловят. Обръчът е така сключен около Плевен, господа, и продължава да се затяга...
- Ето, казахте го! Мъглата - а тя не е случайност, нали?
- Добре, признавам! Не е случайност, доколкото се възползувахме от нея. Но ако я нямаше? Или ако се беше дигнала?.. Господа! Излишно е да ви разказвам колко на гъсто са вече руските редути и траншеи. Първи пръстен... втори... трети... А за мъглата, господин Барнаби, в случая тя съвсем не дава такива предимства, каквито предполагате. Вероятността да не скочите в някой руски окоп е едно срещу хиляда!.. Не, решително не ви съветвам!