- Благодаря, Гей! Все пак аз ще опитам! Щом вие сте могли да се измъкнете от крепостта, защо пък аз да не се вмъкна в нея?
- На добър път, сър! - дигна острите си рамене кореспондентът. - Аз се радвам, че съм тук!
Маркиз Позитано направи пак обичайния си знак, но никой не се обади. Спорът заплашваше да загасне и той побърза да го раздуха.
- Може би почитаемият господин Гей ще ни обясни откъде иде неговата радост? - подхвърли той, врътна лице и прелъстително се усмихна.
- Не, по-добре да не се впускам в обяснения, маркизе.
- Професионален егоизъм - рече насмешливо Барнаби. А един от немските кореспонденти, едър блондин с приятна външност, прибави:
- Колегата Гей предпочита първом да излезе във вестника си, господа. За това му плащат в края на краищата!
Мъжете наоколо се разсмяха. Едничък Андреа слушаше със затаен дъх.
- Да - рече Гей. - Фон Тийл е безусловно прав. Той също едва ли би разказал на другите кореспонденти своята новина. Но аз ще удовлетворя вашето любопитство, господа - прибави той и гласът му внезапно стана неприятен.
- Внимание, господа! - извика Позитано. - Драги Гей, ако обичате, извърнете са малко насам - нашите приятели Мусафер бей и Ахмед Шюкри, вярвам, се интересуват не по-малко от останалите...
Погълнатият от мисли мистър Гей не го чу или се престори, че не го е чул, запали цигара, всмукна и с издишването каза:
- Говорят за Дантевия ад и за деветия му кръг... Луцифер и... забравих ги вече. По-право, избледняха в ума ми през тия няколко месеца, които прекарах в Плевен.
Двамата турски военни, които не чуваха от мястото си добре, побързаха да избиколят. Те застанаха зад Андреа и той, макар че не бе обърнал досега внимание на лицата им, чуваше вече тяхното ускорено дишане, пухтенето им.
- За позициите какво да ви разправям - започна малко разсеяно кореспондентът на "Дейли Телеграф" и силно сините му хлътнали очи за известно време блуждаеха в насрещните цветници. - Зелените планини... Гривица... Опанеша... Тия места не говорят нищо, ако човек не е бил там... Само числа: толкова атаки и контраатаки... толкова хиляди убити и ранени... Пък и разбра се напреди, вие знаете за сраженията всичко, каквото искате да знаете...
Той отвърна поглед от цветята и го спря на двамата турци зад Андреа, после го прехвърли на третия, до Позитано, отпуснат шишкав полковник, изглежда отскоро мобилизиран и със съвсем неподходяща за военна служба външност.
- Не, не това, което става по редутите, ме накара да се маша... да побягна, господа. Вашите войски се бият храбро. Сурови войници.
- За Победителя разправи!..
- Маршалът е твърд човек, смел, упорит... Да, Гази Осман е в стихията си и, може да се каже, на него се дължи...
- Аллах да му даде още много победи! - казаха в един глас и тримата турци.
А шишкавият полковник с налятото кръгло лице прибави успокоен:
- Е, тогаз всичко е наред!
Гей спря пак на него очи и всмукна от цигарата си замислен.
- А руснаците? - обади се друг един полковник, англичанин.
Беше Аликс, началникът на Бейкъровия щаб. Той стоеше от другата страна на Барнаби, мълчалив, неподвижен, приличен на статуя, а и сега, като проговори, пак не помръдна.
- Руснаците? - оживи се Гей. - Фактите изискват да кажем истината. Обсадата е еднакво тежка и за тях, да. Сигурно дават двойно повече жертви.
- Слава на аллаха...
- Но те се бият, господа! Те се бият така, че... Да оставим предричанията. Техният Скобелев е не по-малко смел от най-смелия измежду османлиите... Да ме извинят господата, но вие ме питате и аз ви отговарям - рече остро Гей, когато се чу някакъв глас да недоволничи и да проклина. - Трябва да прибавя, че граф Тотлебен е поставил Осман паша, направо казано, в пълна безизходица... Да, разбирам, както искате го приемете, ефендилер! Прочее аз съм само един кореспондент, който при това си заминава за Англия... Няма защо да говоря по военни въпроси.
Той се усмихна студено, иронично. Гласът му бе станал рязък. И тая тъй видима промяна, която сигурно обиждаше тримата занемели османлии, с радостни тръпки разтърсваше Андреа. Ето голата истина, мислеше си той. От техен човек казана, наполовин казана, но не може да се скрие... Здраво са го сграбчили нашите Плевен, бере душа... Прав беше Дяко... Да. Издъхва...
- И все пак вие обещахте, любезни господин Гей! - вмеси се Позитано.
- Да, обещах. Ще ви разкажа за мъртвия град...
- Мъртвия град? - повториха изненадани неколцина. С тях несъзнателно повтори и Андреа.
Гей поклати глава. Внезапно през портала на големия салон нахлуха игриви звуци на цигулка и това дойде така неочаквано и така не отиваше на разговора, че за миг всички се заслушаха... Наистина, оттатък свиреха - две цигулки, китара, мандолина и флейта - един малък оркестър, подбран с голямо умение от Леге измежду любителите музиканти на Хиршовата железница, които и без това скучаеха и се чудеха какво да правят в София.