А Рандолф Грин казваше:
- Споменахте за желание да се говори, Трюбнер. Говорът ясен ли е? Разбираем?
- Не особено, докторе. Налице е тремор на езика. Това, разбира се, води до разстройство на речта...
- Алкохолна псевдопарализа! - поясни късо другият Трюбнер и Климент пак обърка кой беше Петер и кой Паул.
- А "рязко изразената активност"?
- Неочаквани... непредизвиквани насилия... Побоища...
- Желание за убийство - допълни пак другият Трюбнер.
- Да. А до самонараняване? До самоубийство стига ли се?
Въпросите на Грин следваха един след друг. Те явно не бяха просто любопитство, целяха нещо, водеха нанякъде, и този негов видим интерес най-осезаемо стесняваше Климента. Как да се отдели тъкмо сега?
- Не, докторе, при нашите наблюдения не сме се натъквали на такива симптоми. И изобщо ние смятаме, че в случая изявата може да бъде само външна. От субекта към обекта.
- Да, и аз така смятах - кимна замислено Грин.
Братята Трюбнер се погледнаха бързо един друг. Изненада ли имаше в очите им? Недоверие? Страх, че са преварени?
- Вие? - попитаха те едновременно и с един и същи глас.
Грин издаде напред устни, размърда широките си плещи и рече сухо:
- Да... Напоследък и аз имах подобен случай. Прочее оня ден беше.
Оня ден? Кога ще е било оня ден, усъмни се Климент. Ала си припомни, че оня ден Грин бе само до обяд в болницата, че Амир и Сен Клер го бяха отвели неизвестно къде и си каза: Да, когато ни настигна файтонът, тогава ще е било!
- За нас ще е особено полезно да чуем! - рече единият от докторите Трюбнер.
- Любопитно наистина... Кажете, Грин! Но първом наздраве! Хайде! - чуха се вкупом гласове.
- Не, случаят не беше точно до алкохолно опиване - каза уклончиво Рандолф Грин, когато изпразниха чашите си. Той видимо не искаше да говори, но очите на двамата близнаци, светнали насреща му като прозоречни стъкла, го предизвикваха.
- Е добре - усмихна се той, разбрал внезапно опасенията им. - Работата беше много проста и изобщо нямаше научен характер... Някакъв човек трябваше да проговори.
- Да проговори? - повтори Климент, смътно озадачен и разтревожен.
- Налагаше се. Война.
- Руски шпионин? - рече Гайдани.
- Както и да е, това не е важно. Вие сами знаете, че изтезанията невинаги дават резултат при такива случаи. (Оня ден... Руски шпионин... Изтезания, повтаряше в себе си и втрещено го гледаше Климент). - Прочее, наложи се да помогна и аз. Сложих една комбинирана инжекция от Canobis indica, кокаин и още някои други източни наркотици...
- Но какви още? В каква дозировка? - запитаха един през друг близнаците.
Климент, затаил дъх, и не помръдна. Нима са го заловили?.. Заловили?..
- Важна е реакцията! - махна с ръка Грин. - Като вас, и аз бях уверен, господа, че ще проговори; че ще се избягнат тъй противните ми инквизиции, неизменно съпътствуващи войната. Знаете началното въздействие на наркотиците, а в случая комбинацията - още повече. Повдига се самочувствието, жестикулации... и най-вече в моя случай онова специфично повишаване на суетата, което води до прекомерна разговорчивост... (Как обяснява той, как обяснява!.. А съдбоносното сега е: Дяко ли е? Какво е казал? - гореше от вътрешен огън Климент, докато по челото му избиваха капчици студена пот).
- Струва ми се, докторе, че активността на изявата е в зависимост и от конституцията на пациента? - с едва удържан глас подпита той.
Ще се подведеш ли, Грин, ще кажеш ли?
- Да, основателно забелязвате, Буденов. Наистина, тоя... въпросният, да, той изглеждаше устойчив, дори много устойчив мъж - здрав, як, набит, един типичен български селяк; да имаше най-много четиридесет години... (Той е! Дяко... Всичко пропадна... И Климент мигновено хвърли поглед към брат си, но Андреа не беше вече в дъното на стаята. Къде ли е отишъл? Трябва да се махнат оттук час по-скоро. Да бягат... Не, не, важното сега е какво е издал Дяко?)