- Но вие нарочно засилвате любопитството ни, любезни Грин! - рече нетърпеливо Гайдани.
- Наистина?.. Проговори ли вашият... Няма ли име той? - засипаха се въпроси.
- Проговори, да... (Проговорил!.. Издал!.. И сега? Но защо не са ни арестували още?)
- В това именно е особеното - рече англичанинът, увлечен в собствения си разказ. - Да, интересен феномен, който ето вече два дни ме занимава. Господа Трюбнер, имайте го предвид... Казах, че проговори, и то без тремор, съвършено ясно... Ала същественото бе, че той го съзна, господа!
- Как... съзна?
- Съзна, че започна да издава отде е получил сведенията... (Издал!.. Издал!.. Издал!).. И тъкмо в мига, в който щеше да изкаже имената... да, тъкмо в тоя миг, когато според вашите изучвания, господа, а и според мен активизирането можеше да бъде само външно...
- От субекта към обекта...
- Да... Тоя... въпросният, докопа отнейде нож и го заби в сърцето си.
- Невъзможно!..
- Факт - потвърди с глава Грин. - Според теорията, той би трябвало да промуши някого от нас, нали? Но теорията е едно, а ето, практиката друго! Търсете сега обяснение!.. Буденов, вие ни напускате?
- Трябва да потърся брат си, докторе... Господа!..
- Вървете, разбирам. Младостта си иска своето, да.
- Докато ние философствуваме тук, другите заеха вече дамите! - чу Климент зад себе си веселия глас на доктор Гайдани.
Той не се обърна, отдалечи се, размеси се с гостите, които бяха започнали да излизат вън, в големия салон, остави чашата си на някаква етажерка и през всичкото време напразно се оглеждаше за Андреа. Чувствуваше се прекършен, отмалял, целият в студена пот. Горкият... Каква смърт, повтаряше си той. Да, само това да научех, щях да разбера, че е Дяко...
Все още не можеше да открие Андреа. Или очите му само блуждаеха, не виждаха?.. На вратата той срещна мадам Франсоаз, която водеше Сесил да спи.
- Казват, че съм голяма, а искат толкова рано да си лягам! - дигна към него нажалени очи девойката.
- Целият ден е ваш, Сесил... Имате ли утре пак урок по музика? - попита той, а умът му беше далеч.
- Да - рече тя. - Знаете ли? Уговорихме се с Неда аз да й предавам всичко, каквото науча при леля Джузепина! Неда също има спинет! Нали е прекрасно!..
- Да, да... Прекрасно.
- Кажи "лека нощ" на доктора и да вървим - рече нетърпеливо мадам Франсоаз.
Девойката каза "лека нощ" и той се сбогува с нея, като механично ги съпроводи до дъбовото стълбище. После се обърна и тръгна към другата врата на бюфетната, обладан пак от преживяния ужас, от мъката си и от всичките ония опасения, които едно по едно се събуждаха в душата му. А ако полицията някак се добере до източника на сведенията?
Ако в бележника на Дяко намерят някакъв знак, който би ги навел на правата следа? Ако всъщност ги подозират вече и ги наблюдават?..
Той отмина музикантите, които се готвеха да свирят, и ускори крачки към бюфетната, защото през вратата му се мярна лицето на Андреа, когато внезапно застина на мястото му. От антрето, един след друг, влязоха двама униформени мъже - ония, за които не беше помислял, но които мигновено събраха всичкия му ужас в едно. Бяха майор Сен Клер и младият адютант Амир; същите, които бяха придружили доктор Грин в неизвестната посока.
Те и двамата се отправиха към него. Разбрали са!.. Знаят, стрелна се в мисълта му. Да побегне ли?
- Хело! - рече Сен Клер, като му подаде ръка и по навик се усмихна. - Какво, весело ли е?
- Весело е - отвърна Климент и почувствува нозете си да се подсичат.
- Генералите са тука, нали?
- Генералите?..
- Шакир паша и генерал Бейкър?
- Да... мисля. Тук бяха. Не са си отишли, предполагам.
- Най-добре вие ги потърсете, Амир. И без това ще останете на приема - обърна се към адютанта Сен Клер. (Климент чак сега съзна каква промяна има в майора - както никога той беше с фес на главата и в син офицерски шинел). - Ще ги чакам вън; трябва да тръгнем веднага - прибави Сен Клер. - И внимателно, капитане, да не се шуми много! Довиждане, доктор Будинов, благодаря!..
- Довиждане, майор Сен Клер! - рече Климент, разбрал само, че не са дошли за него и че с ножа Дяко наистина бе прекъснал не само своя живот, но и всички нишки, които водеха към съучастниците му.
21
Неочакваното излизане на двамата генерали от приема изненада всички, ала в общата залисия то скоро щеше да бъде забравено, ако Фред Барнаби не беше казал на мисис Джаксън и на още двама-трима свои познати, че се наложило пашите веднага да заминат за фронта. Наложило се? За фронта? Защо? - залюбопитствуваха кореспондентите Фреди, от когото генерал Бейкър не бе скрил нищо, разправи, че току-що било получено тревожно известие. Една колона от отряда на Гурко, колоната на генерал Дандевил, внезапно завзела Етрополе!.. Ония, които знаеха къде е Етрополе - а скоро и останалите научиха, - не можеха да повярват. Та нали се говореше, че фронтът е някъде далеч? А Етрополе е от другата страна на планината - дори в самата планина, както се виждаше по картата, донесена от кабинета на любезния домакин. За известно време в целия салон се говореше само за сражения и обсади. Някои (това бяха главно дамите и кореспондентите) дори казваха, че утре - вдругиден руснаците може и да преминат Балкана и тогава пътят към София ще е открит. Това, разбира се, не беше невероятно, защото се припомняше набегът на същия тоя Гурко през лятото, когато той едва ли не бе достигнал Одрин...