При голямата бяла черква той отново забави крачките си. Наоколо още светеха дюкяни. Или и това бяха ханове? Един файтон прозвъня с разхлабените си шини по калдъръма и се скри в тъмнината. Някой пееше на отсрещната страна. А в градинката пред нагиздената сграда на класното училище (помнеше го добре нали в него учителствуваше Андреа!) се преплитаха светлините на десетки разлюлени ръчни фенери и в менливите им лъчи се мяркаха биволи, чергила на коли, мъже с носилки. Отделни гласове се чуваха, викове, стенания. Дали бе същият обоз, който видя при портата, или друг? И защо ги разтоварват в училището? И него са обърнали, в болница! Наблизо трима-четирима османлии бяха спрели да позяпат - да се порадват, че войната е далеч от тях. Нека зяпат, и до тях ще дойде.
Внезапно някакъв вик го стресна. На него ли...? Чу скимтене, лай.
Друг глас изрева:
- Ей, де ти е фенерът!
На мен... Заптии... Хрътки!.. Той отскочи към по-плътна сянка, притича покрай кепенци, шмугна се в някакъв разграден двор, през руини на горяла къща...
- Кой си ти, бре?.. Стой, стой, ще стреляме! Стой! - ехтяха в тъмнината гласове след него и лаят ту приближаваше, ту се отдалечаваше. Невероятно пъргав за набитото си телосложение, Дяко тичаше; прескочи ниския зид, който му се изпречи, прекоси друг двор и някакъв непрогледен сокак, докато най-сетне се озова на широка неосветена улица. Витошка! - позна я той по тъмния масив на планината, която се изпречваше в дъното.
Спря се за миг задъхан, с разтуптяно сърце. Ослуша се. Виковете не се чуваха. Не се чуваше и лаят на хрътките... Некадърници! - рече той с презрение. И да гонят ги мързи!
Пое по широката Витошка и крачеше бавно не само защото беше заморен, но защото внезапно и някакво пренебрежение го беше обхванало; едно желание да докаже сам на себе си, че не го е страх и че е срещал къде по-големи опасности и премеждия.
Той измина още двеста крачки, още сто, и ето го най-сетне Куру-чешме! Четвъртитият площад сякаш бе покрит от огромния чинар, извишил снага в средата му. Вятърът шиба високите клони; писък и тъпо плющене се носи в тъмата; наоколо фенерите мигат изплашено.
Дяко хвърли неволно поглед зад себе си и тръгна по пътечката под чинара. Как тракат горе клоните и как скрипти в краката му пясъкът!.. Стигна чешмата - да, тая, с трите чучура. Равномерното шуртене, вместо да го успокои, още повече изпъна нервите му. Той се взря в насрещната къща. Мъжделивата улична светлина едва досягаше нейното и без това наполовин скрито от високия зид лице. Двукатна, голяма, с трипрозоречна издатина и покрив като кобилица, тя му говореше за неговия роден край, Средногорието, и може би затова така добре я помнеше. Само зидът от гладки печени тухли му се стори друг, непознат. И пристройката отдясно - нея я нямаше... Чудно ли е за толкова години!.. Прозорците на горния кат светеха. Върху прозрачното перде на единия се очертаваше слаб, подвижен силует на мъж.
Той е, реши Дяко, ала се сети, изми калта от обущата си, изтърси отпред шубата и чак тогава приближи портата. Потърси пипнешком чукалото. Не намери. Някаква ръчка висеше от горната греда. Звънец? Като в букурещките къщи!.. Той силно го дръпна - веднъж, дваж - и зачака.
Стоеше, ослушваше се, а горе в къщата нито знак, че са го чули. Само в средния прозорец слабият силует се смени от друг, широкоплещест, с високо вдигната глава. И някаква игрива, шеговита песен се зачу, придружена от китара. Далече е войната от тях, не са опитали сладостта й, помисли с горчивина и упрек Дяко, ала се сети за заптийските патрули, за хрътките им и ядосано задърпа звънеца.
- Кой си? - попита иззад самия зид силен мъжки глас, а нито скръцване на врата, нито стъпки се бяха чули. - Кой си? - повтори по турски гласът.
Баща му ще е, съобрази Дяко.
- Другар на сина ви. Българин.
- Що си без фенер?
- Ида от път.
Но голямата порта остана затворена. Вместо това от някакво незабелязано досега прозорче в тухления зид надникна едро, мустакато лице. Очите зорки, изпитателни. Като на ястреб.
- Какво искаш?
- Нося вести на Андреа.
Ястребовите очи се присвиха.
- Тук няма никакъв Андреа!
- Как?.. Ваша милост не е ли...? Не си ли бащата на Андреа Будинов, учителя?