Пътят към Велесберг

Сергей Лукяненко Пътят към Велесберг

Вятърът носеше над степта мирис на треви. Във въздуха сякаш се развяваха разноцветни знамена, та чак очите ми се премрежиха. Казах на Игор за това, но той само се усмихна:

— За да помиришеш онова, което усещаш ти, трябва да си куче. Според мен мирише на изгоряло.

Изгорялото също се усещаше. От капсулата за приземяване остана мръсно-черно, бавно слягащо се платнище. Там, където опорите се впиваха в почвата, като ленив цветен гейзер бликаше мирис на изгорена земя. Сигурно онзи, който видеше това за първи път, би харесал зрелището… Задишах с уста и цветните петна във въздуха трепнаха, изчезвайки. Така беше по-добре, само устата ми бързо пресъхваше. Но аз съм свикнал. Е, не бих посъветвал лекарите от Центъра по усъвършенстване да идват при мен с предложение за активиране на гените у моите деца. Може да не се сдържа. Но, общо взето, съм свикнал.

Игор бавно оправяше дрехите си. Той никога не се отличаваше с особено спретнат вид, но сега беше мърляв до немай-къде. Скъсаната на гърба (за проветрение) риза се беше измъкнала от отрязаните малко под коленете панталони. Самите панталони представляваха шедьовър на родърската мода: дясната половина беше от дънков плат, лявата — от метализирано кадифе. На гърдите му се поклащаше амулет на тънка сребърна верижка — истински автоматен патрон от втората половина на двайсети век. Затова пък косата му беше много внимателно разделена на седем кичура и оцветена в седем различни цвята. Игор направо можеше да се снима в предаването „Родъри1: нови граници на стария проблем“. Впрочем, струва ми се, че един-два пъти се е снимал там… Игор улови погледа ми и ми намигна, но не каза нищо. Погледна накриво новия ни спътник — той неловко се измъкваше през люка на капсулата:

— Ей, ти… Рижия!

„Рижия“ се обърна. Сега вече ще бъде Рижия за вечни времена. Ако Игор даде прякор на някого, той лепва завинаги. А и новичкият наистина притежаваше всичко необходимо за такъв прякор: слънчево-рижа коса, бърз малко хитър поглед и подобна леко лукава усмивка.

— Казвам се Дейв. А вие?

Ха! Дори името му беше рижо, слънчево. Дейв добре говореше руски, само леко наблягаше на съгласните.

— Не-е — проточи заядливо Игор. — Ти си Рижавия. Той е Чингачгук, може и Миша — добави той, забелязвайки изразителния ми жест. — А аз съм Игор.

— Просто Игор?

Да, новичкия не можеш лесно да го шашнеш. Той гледаше Игор така, сякаш му измисляше прякор.

— Просто Игор. На колко си години?

Дейв смутено сви рамене, сякаш не знаеше какво да отговори. Увисналото в зенита слънце се отрази от златния кръг, закачен на тревистозелената му риза.

— На единайсет.

— Ясно. Отдавна ли получи знака?

Рижавия погледна кръгчето.

— Скоро. Тази сутрин.

— Брей! — Дори Игор загуби иронията си след това съобщение. — Получил си знака и веднага офейка! А родителите? Не устройваха ли сцени?

— Не. Те, струва ми се, дори се зарадваха.

Игор замълча. После заговори отново и аз се стъписах — толкова неочаквано мек и приятелски стана гласът му.

— Засега се дръж с нас, Рижи. Ние с Миша сме стари, опитни родъри. Вече три години обикаляме пътищата.

— А на колко сте години?

Игор се засмя:

— Имай предвид, Рижи, че въпросът ми за възрастта беше провокация. Родърите не отговарят на такива въпроси, а в краен случай казват преди колко време са получили самостоятелност. Но заради запознанството ни ще ти кажа — тринайсет. И още нещо. Скрий знака си. Родърите не го носят на показ.

Аз се усмихнах, гледайки как Рижия припряно сваля златното си кръгче. Знакът е направен от позлатен титан, вътре в него е пресован идентификационен чип, а на повърхността му са гравирани думите: „Достигнал възрастта за лична отговорност“. От другата му страна — името.

Игор се обърна към мен:

— Е, Чингачгук, ще тръгнем ли към планината?

Планината издигаше неравният си гребен към хоризонта. Покритите със синкав сняг върхове приканващо блестяха над тъмните корони на дърветата. Там, в планините, боровете са високи по двайсет метра. И никакви миризми, освен на сняг и иглички…

— Далечко е — небрежно казах аз, вече знаейки, че ще отидем. — Стотина километра и отгоре.

— А закъде да бързаме ние, родърите…

Ние с Игор се гледахме разбиращо. Игор знае какво ми е. Иначе нямаше да прекарваме по половин година из планините…

— Да — обърнах се към Дейв. — Забравихме да ти благодарим, Рижи.

Леко се смутих, наричайки го така. Не обичам прякори.

Но Рижия, изглежда, вече беше свикнал с новото си име.

— Точно така — поде Игор. — Ти ни спаси. Иначе направо потъвахме.

1

Родъри (възможно, от англ. road — път) — „вървящи по пътя“, „пътници“, „бродници“ (в библейският смисъл на думата); по текста на самия разказ на Лукяненко — става дума повече за „изследвачи“, „търсачи на приключения“, „пътешественици“, „авантюристи“. По-коректното произношение е „роудъри“. — Бел.NomaD.