— Вятър в лицето, родър — каза той.
Кимнах. И си помислих, че понякога не са нужни дори логеми, за да се разберем взаимно.
… Ние вървяхме на изток и слънцето бавно изплаваше срещу нас. Игор си подсвиркваше някаква мелодия. Чантата с продуктите и всякакви полезни дреболии висеше на рамото му.
— Нали не се обиждаш, че реших да оставим Рижия? — попита ме той, когато къщата се скри от погледите ни.
Аз поклатих глава. И изведнъж почувствах как невидими пръсти здраво стиснаха дланта ми. Там, в стаичката на втория етаж, се беше събудил Тими.
Аз се усмихнах. И стиснах протегнатата през хладната утрин ръка.