Той беше прав.
В пътническия салон на стратолайнера можеше да се побере такова великолепно блато2, в каквото биха цопнали двама самонадеяни родъри. Салонът се проточваше по цялата дължина на широката стометрова тръба, залята от мека оранжева светлина. На четирите реда седалки малобройните пътници дремеха, слушаха музика и гледаха теле шоу. Лайнерът летеше полупразен, както е нормално за рейс от Флорида в началото на курортния сезон.
Ние с Игор седяхме до стъклената кабинка на диспечера, инсталирана в средата на салона. Навярно близостта ни с нея подтикна Игор към мисълта да слезем от самолета. Когато кадифения глас на стюардесата обяви, че след петнайсет минути лайнерът ще прелети над Скалистите планини, Игор леко ме сръга с лакет. Аз измучах, без да отварям очи. Исках да подремна — цялата нощ вървяхме край пътя, добирайки се от града до аерогарата. Преминаващите край нас коли понякога спираха, сигнализираха ни, но ние упорито вървяхме напред. Истинският родър не сяда в автомобил без крайна необходимост. От един автомобил, който сигнализираше особено настойчиво, дори незлобливо ни наругаха… Сега ми се искаше да спя, но Игор неумолимо ме тормозеше:
— Чинга! Голямата Змия3! Хей, Миша!
Аз го погледнах въпросително.
— Хайде да вземем капсула и да се измъкваме оттук.
— Защо?
— Просто така.
Цялата прелест на постъпките „просто така“ е в това, че не трябва да ги обясняваш дори на себе си.
— Хайде…
Надигнахме се от седалките. Както винаги след рязка смяна на положението, миризмите ме удариха с нова сила. Преди всичко — мирисът на самолет. Триещ се метал, огъваща се пластмаса, искрящи контакти, загорели изолатори, протекла смазка, прясно боядисани панели и още хиляди познати и непознати миризми се сливаха, за мое щастие, в една, възприемана като мъхесто, скърцащо виолетово петно над главата ми. С него лесно можеше да свикна и да престана да го забелязвам. Но виж, ароматът на мощния френски парфюм, идващ от жената в края на салона се оказа неизбежен и неунищожим. Той биеше право в подсъзнанието като гореща червена вълна и ми струваше големи усилия да изплувам от нея, за да мога да мисля спокойно и без усилия.
— Моля да ни предоставите капсула за кацане в прелитания район — вежливо каза Игор на диспечера. Той ни погледна и… Аз почувствах как мирисът му потъмнява — в кръвта му се изляха стресови хормони, по кожата му изби невидима за очите пот.
— На какво основание?
Ако на наше място стояха възрастни, диспечерът нямаше да пита нищо. Какво, да не би да му е жал за капсулата?… Но мнозина са недоброжелателни към родърите. Игор въздъхна и извади от джоба си своя знак за самостоятелност. Аз — своя. Пътниците, седящи наблизо, вече ни гледаха с любопитство. И още как. Двама отвратителни, мръсни, скандални родъри искат да им се предостави капсула за индивидуално кацане, сякаш са порядъчни граждани.
— Доколкото ми се струва, нямате сериозни основания за кацане?
Разбирах диспечера. Пред него стояха две хлапета. Единият — в идиотско облекло, с разноцветни коси, загорял и изподраскан. Другият — по-спретнат (не обичам странности по дрехите си), със светли коси (повдига ми се от миризмата на боя), светлокож (много трудно хващам тен)… но все пак — родър. И на тези родъри просто им е щукнало да се откажат от пътуването до Токио и решили да слязат в подножието на Скалистите планини…
— Уви. Капсула се дава само при наличие на основателна причина. Или ако се изисква от поне трима пътници…
Дуелът очевидно завършваше не в наша полза. Родърите бяха оскърбени, а на останалите пътници публично бе демонстрирана тяхната безпомощност. Сега вече ставаше въпрос за това, да запазим достойнството си. Игор с надежда огледа салона. Но не видя никой, приличащ на родър. Само на пет реда от нас седеше момченце. Но видът му беше твърде спретнат, домашен… За всеки случай му кимнах. Момчето кимна в отговор и стана. Мина по пътеката, докосвайки с ръка знака на гърдите си, сякаш се страхуваше, че може да изчезне. Успях само да забележа, че момчето беше рижаво и съвсем малко, на не повече от единайсет години.
— Аз също искам да сляза тук.
Огладняхме едва вечерта — точно преди на Игор да му хрумне идеята за капсулата, в самолета сервираха обяд. През целия ден ние бодро крачехме по степта, от време на време спирахме за почивка, говорехме си, разказвайки разни смешни истории. Говорехме най-вече ние с Игор. Рижия слушаше и се усмихваше нерешително. Най-накрая той се престраши и разказа историята за момичето, което решило да излъже тест-компютъра и да получи знак за самостоятелност. Историята беше изтъркана, но ние се престорихме, че не сме я чували преди. Разбирахме, че на Рижия сега му беше тъжно.
2
Идиом: „сесть в лужу“ („да седнеш в локва“) — да се изложиш, да се окажеш в глупаво положение. Бел.прев.
3