— Днес вече ядохме сладко — отвърна Игор, настанявайки се на стола.
Събудих се рязко, като от удар. Обикновено това ми се случва в момент на опасност. Но сега не миришеше на опасност. Аз се усмихнах на понятния само за мен каламбур, опитвайки се наистина да усетя миризмите на този дом. Той не беше нито зъл, нито суров, в него не се усещаше скрита враждебност, нито стаена тревога. Тогава защо усещам някакъв хлад? Защо още от вчера чувствам безпокойство?
Обърнах се и погледнах съседния креват, където безгрижно спеше Тими. Добро момче. Макар да не е родър, очевидно не е глупав и малко му оставаше да получи знак за самостоятелност… А моята напрегнатост към него не изчезва…
Вчера вечерта, когато родителите на Тими вече си бяха легнали, а ние още гледахме развлекателната програма по младежкия канал, Игор се поинтересува:
— А къде ще спим?
Без да се откъсва от екрана, където героят в блестящ бял плащ унищожаваше с неизменния лазерен меч гигантските паяци, едновременно пеейки за цветята за своята любима, Тими каза:
— Някой от вас — с мен, а двама — в съседната стая.
Улових погледа му към мен.
— Отлично — бодро възкликна Игор. — Ще си поприказваме преди сън.
Улових погледа му и присвих устни. Приятелят ми явно го беше хванала щръклицата.
— Да — подчертавайки всяка своя дума, казах аз. — Нали искаше да разкажеш на Дейв за родърските обичаи…
Двамата с Игор се гледахме напрегнато. Това ставаше не по-зле и от разговор.
„Нещо против ли имаш, Чинга?“
„Разбира се. Няма защо да омайваш момчето.“
„Глупости. Той ще е наш.“
Обикновено, щом Игор решеше да обърне някой в нашата вяра, това не отнемаше много време.
— Тими, покажи къде ще спим. Искам да си лягам. — Аз се прозях.
— Тогава и аз си лягам — надигна се от креслото Тим.
А Игор се усмихна и ми прошепна:
— Той ще стане родър.
Не знам защо бях против това. Никога преди не ми беше хрумвало да преча на Игор да вербува нови. Може би пак се намеси усещането за неясна опасност?…
— Тими… — тихо го повиках аз.
Някъде изпод дълбините на завивките на съседното легло (климатикът работеше на пълна мощност) се измъкна тънка ръка. После — тъмнокоса глава.
— Чаках да се събудиш — с готовност обясни Тим. — Вчера бяхте много уморени.
Усмихнах се. Попитах:
— Е, ще ставаме ли?
Тими се намръщи:
— Студено е… Кой е измислил тази гадост — климатиците?
— И кой ги включва в дъжда… — отвърнах в тон аз.
Тими се повъртя в завивките си.
— Ех, ако знаехме какво ще има за закуска… Щяхме да решим струва ли си да ставаме.
Вдъхнах свежия, филтриран от климатика, въздух. Още, още… Мокра трева и стръкчета мента под прозореца, топче ягодова дъвка на шкафчето на Тим… Лошо измити следи от вишнево сладко на перваза… Лакомник… Как това момче може да стане родър?! Още едно вдишване… И слаба разноцветна струйка миризми изпод вратата.
— Бухтички. С портокалов конфитюр — замислено казах аз. — И горещ шоколад. Ще ставаме ли?
Тими ме погледна с весели и учудени очи:
— Откъде знаеш?
— По миризмата — откровено казах аз. — Имам добро обоняние, не напразно ме наричат Чингачгук.
Тим не започна да спори. Едва ли си е помислил за това какво обоняние може да различи мириса на храна през два етажа и пет плътно затворени врати в климатизирана стая.
— А може би знаеш и колко е часът? — проточи той. Аз кимнах неопределено към масата, където проблясваше екранчето на часовника ми.
Явно на Тими не му се ставаше. Той погледна накриво към масата, после бавно протегна ръка към нея…
Часовникът с шумолене запълзя по стъклото. За секунда замря на ръба, сякаш събираше сили, после се превъртя и като тъмносива мълния скочи в дланта на Тими.
— Осем и половина. Да-а, време е за ставане — с въздишка призна Тим.
След секунда, отхвърлил одеялото, вече стоях до леглото му:
— Тими! Ти… си психокинетик?
Той кимна, сякаш смутен от предизвикания ефект. Впрочем, струваше ли си да се учудвам толкова? Да, психокинетиците в целия свят са не повече от двеста. Но аз, например, съм единствен по рода си.
— Да вървим да плюскаме бухтички, чудотворецо — засмях се аз и го хванах за ръката. И крадешком погледнах дланта му.
Точно така, психокинетик. Не беше трик — кожата му беше покрита със ситен, вече изчезващ, яркочервен обрив. Дори лекото телекинетично въздействие не минава безнаказано.
— Само недей да казваш на моите — помоли Тими, обличайки шортите и тениската си. — Нали? Те не разбират, че трябва да се упражнявам и ми се карат…
Вратата безшумно се отвори и на прага се появи Игор. С ослепителна усмивка и стърчаща във всички посоки коса. И с думите: