— Добре — след кратка пауза призна Игор. — Вземам си назад думите за безделника. Но и това не е за всички. Много, твърде много хора не могат да работят, без да виждат резултата от своя труд. Те какво да правят? И такива ще има все повече и повече…
— Просто трябва да изчакат. Да живеят. Дали като родъри, дали като художници-абстракционисти… До момента, в който човек ще може да управлява най-сложната машина на света.
— Каква машина?
— Самия себе си. Засега обруганата и омръзнала на всички ни наука не дава на всеки възможност да се преобрази.
— Телепати-телекинетици… Хора-мълнии, безсмъртни, ясновидци… Такива ли?
— Да. Човечеството е в преходна възраст. А тя също си има своите болести: родърство, омразният ти авангардизъм…
— На мен ли? — Игор се засмя, тръсвайки седемцветната си грива.
Двамата вече се гледаха почти мирно. Но това не ме радваше. В мен клокочеше яростта.
— Значи така, ще се преобразим? — попитах аз. — Ще разширим възможностите на човека като лекарство от болестите на човечеството? А не сте ли чували, че има лекарства, по-опасни от болестта?!
Мистър Еванс учудено се обърна към мен:
— Разбира се, без случайности не може… Нещо конкретно ли имаш предвид?
— Имам предвид вашия син.
Веждите на Игор изпълзяха на челото му. Той не знаеше нищо за Томи… Лицето на мистър Еванс се изкриви.
— Да, Тим е психокинетик. Аз дадох разрешение за генната операция. Но тази способност не му причинява нищо лошо.
— Виждали ли сте възрастни психокинетици? — тихо попитах аз.
Той поклати глава.
— А аз познавах един. Почти пълна загуба на зрението, ръцете — в язви до лактите. Той беше на двайсет и седем, но изглеждаше на петдесет.
Мистър Еванс притвори очи. Сега и той изглеждаше на петдесет, не по-малко.
— Знам. Чувал съм… И лекарите от Центъра ме предупредиха. Това се случва, ако се претовари много силно. Много… Но какво мога да направя? Сега всички сте възрастни… Не трябва да чакаш да станеш на петнайсет… или колкото там години е трябвало преди. Издържиш ли изпита, можеш да се разпореждаш със себе си. Ако успеете да уговорите Тими, ще съм много радостен. Нека оперира най-много два… или три пъти седмично.
— Да оперира? — Игор скочи от креслото. Непонятна реакция. Всички знаят, че психокинетиците стават най-вече хирурзи. Само те са способни да изтръгнат, да изскубнат от човешкото тяло разпрострелият се рак с всичките му метастази или да излекуват сърдечен порок на сърцето в още неродено дете.
Игор повтори:
— Да оперира? Но нали за това е необходима втора степен? Право на колективна отговорност…
В пълна тишина гледахме как бащата на Тими вади от чекмеджето на бюрото знак за самостоятелност. Същият като моя и този на Игор. Само че думите върху него бяха други: „Достигнал възраст за колективна отговорност“.
— Тим не го харесва. Даде ми го да му го пазя.
— Ама че съм глупак… — отчетливо прошепна Игор. — Глупак.
Той приближи знака до очите си, сякаш не вярваше. После бързо излезе от стаята.
— Ако бяха повече… — някак безнадеждно произнесе мистър Еванс. Той сякаш не забеляза тръгването на Игор. — Тим разбира: ако не помогне на човека, той ще умре. Затова прави по три операции на ден…
„А в малкото си почивни дни забавлява любопитни родъри със своите способности“ — помислих си аз.
— Това се оказало не много сложно — имам предвид телекинезата. Синтезирали са някакво вещество, което позволява на всекиго да стане психокинетик. Но още не могат да настроят производството му, приборите не позволяват получаването на чист разтвор. Май се казваше псикиноверин…
— Псикиноферин — автоматично го поправих аз. — Във веригата си има гем-молекула. ПКФ се вгражда в еритроцитите.
… Болка. Ужасна, безгранична, непоносима болка. Предизвикваща спазми по цялото тяло. Виолетова мъгла, в която плуват нажежени до бяло топчета. Ето какъв е мирисът на ПКФ за моето „суперобоняние“. Дълъг коридор. Бели стени. Светлина, дразнеща очите. Аз пълзя по гладкия студен под. Към мен вече тичат — проклетите, омразни бели престилки, също толкова студени и чужди, като стените. Повдига ми се; заедно с повръщаното изскачат съсиреци тъмна кръв, право върху чистите престилки, в съчувстващите, разтревожени лица. И аз крещя, гърчейки се в ръцете им: „Вземайте си гадостта! Вземайте! Аз досварих вашата каша, опитайте я! И това, и това плюскайте! Плюскайте…“ Работих половин година във Велесбергския Център за усъвършенстване. Когато напуснах, казах, че не искам да правя другите толкова нещастни, колкото съм аз. Излъгах… Болката ме прогони към родърството.
Вратата се отвори преди мистър Еванс да започне с въпросите. Откъде един родър ще знае точното наименование на препарата? Но в кабинета се втурнаха Дейв и Тими и мистър Еванс мигновено промени изражението си.
— Татко, да идем да се изкъпем! — извика възторжено Тими. — Ще ни покажеш как се плува по гръб.
И двамата — и Дейв, и Тими — бяха мокри, разрошени и абсолютно щастливи. Изглежда, и мистър Еванс разбра това. Той бързо стана:
— Да тръгваме. За трийсет и трети път ще ти покажа.
В този момент Тими ме забеляза. Неуверено кимна, очевидно размишлявайки дали на истински родър ще му е интересно да се плацика в десетметрово езеро. Аз се усмихнах и с безгрижен вид се надигнах от креслото. Обещах:
— Сега ще потърся Игор и ще ви покажем какво значи класа.