Вратата се отвори преди мистър Еванс да започне с въпросите. Откъде един родър ще знае точното наименование на препарата? Но в кабинета се втурнаха Дейв и Тими и мистър Еванс мигновено промени изражението си.
— Татко, да идем да се изкъпем! — извика възторжено Тими. — Ще ни покажеш как се плува по гръб.
И двамата — и Дейв, и Тими — бяха мокри, разрошени и абсолютно щастливи. Изглежда, и мистър Еванс разбра това. Той бързо стана:
— Да тръгваме. За трийсет и трети път ще ти покажа.
В този момент Тими ме забеляза. Неуверено кимна, очевидно размишлявайки дали на истински родър ще му е интересно да се плацика в десетметрово езеро. Аз се усмихнах и с безгрижен вид се надигнах от креслото. Обещах:
— Сега ще потърся Игор и ще ви покажем какво значи класа.
След енергично проведения ден спах като убит. И се събудих едва когато леглото ми започна да се плъзга по пода.
Сигурно съм взел разстоянието до вратата с един скок. Случвало ми се е да видя разрушени от земетресение къщи… Но наоколо всичко беше спокойно. Само леглото трептеше, като в конвулсии. После лежащата на масата книга се издигна във въздуха и прошумоля с разлистващите се страници. Аз все още не разбирах нищо. И едва когато Тим глухо изстена в съня си, разбрах…
В полумрака лицето му не се виждаше. Аз седнах на леглото и го хванах за ръката. Дланта му беше гореща и напрегната, сякаш се държеше за нещо невидимо.
— Хайде, стига — тихо казах аз. — Всичко е наред. Стига толкова.
Затрещя късащата се корица на книгата. Аз леко потупах Тими по бузата.
— Тими, всичко е наред… Събуди се. Или сънувай друг сън. Тими, успокой се…
Уговарях го около пет минути. Сигурно трябваше просто да го събудя. Но не ми се искаше да правя това…
Когато книгата тежко се стовари на масата, а Тими задиша равно, аз тихо, без да паля осветлението, намерих дрехите си. Облякох се бързо. Погледнах още веднъж към Тими — сега той спеше напълно безгрижно. И излязох.
В кабинета светеше. Леко се поколебах и казах полугласно:
— Мистър Еванс, довиждане.
Бях почти сигурен, че няма да ме чуе — зад вратата тихо жужеше печатащото устройство на компютъра. Но звукът изчезна, а след миг мистър Еванс ме гледаше с недоумение:
— Заминавате ли?
Аз кимнах.
— Жалко… — Той безпомощно се усмихна. — Честно казано… Тими беше толкова весел, когато играеше с Дейв.
— Нека продължават да си играят.
Той разбра. И кимна — не съгласявайки се, а по-скоро с благодарност. После изведнъж направи крачка към мен и ме хвана за ръката.
— Кажи ми, освен ако, разбира се, не те дразни любопитството ми. Ти ли си онова момче, което веднъж е успяло да синтезира чист ПКФ?
— Възприемам вашето обръщение като оценка на биовъзрастта. — Аз се опитах да се усмихна. — Да, същият.
Той кимна, без да пита нищо повече.
— Това е много трудно — тихо казах аз. — Разбирате ли, човешкият мозък не е предназначен за онова, което направиха с мен. Не му достигат канали на възприятието. Е, и той се измъква както може, превръщайки миризмите в цветове, звуци… Понякога в болка. Много голяма болка, честна дума. А ако просто ме лишат от обоняние, ще ослепея и ще оглушея. Всичко е твърде тясно свързано…
— Вярвам ти.
Той не молеше за нищо. Но от това ми ставаше още по-тежко.
— Ще се върна във Велесбергския център — бързо казах аз. Стори ми се, че вече смята да се прибере. — Тогава бях по-малък и от Тими. А сега сигурно ще издържа… Все едно, каквото и да правя, пътят ми води натам. И разбирам, че не мога да избягам от това.
— Много ли ти е трудно?
Кимнах мълчаливо и попитах:
— Тими ще издържи ли една година?
— Да. А защо година?
— Не знам. Просто си мисля, че ще успея за една година. Игор не може, никога няма да може да работи като вас — в една милионна част. Само не се обиждайте…
— Не се обиждам.
— Характерът му е такъв. Той трябва или да е пръв, или поне да е в предните редици. Ако не намери своя път, то цял живот ще остане родър. Най-великият родър в света. И много хора ще повлече със себе си — не от злоба, а просто така… Но това е ненужно, родърите не са форма на протест, нито търсене на нов път. Ние сме болка. Форма на болка в средата на двайсет и първи век. Такива като мен, у които болката е вътре, и такива като Игор. Средният човек, нежелаещ да остане такъв. А аз още вярвам, че ще му помогна да намери мястото си.
Мистър Еванс ме погледна в очите:
— Сега знам, че ще се върнеш в Центъра.
Аз се усмихнах и отстъпих към спалнята. Помолих:
— Угасете светлината за пет минути. Нека Игор си мисли, че заминаваме като истински родъри — без да се сбогуваме, тайно.
Мистър Еванс се усмихна. Имаше красива усмивка, силна и добра. Зная, че не говорят така за усмивките, но неговата ми изглеждаше точно такава.