— Да, вече си чувала приказката — наскърби се Лиан. — Та какво се питаше?
— Питам се как тя, толкова прекрасна, че и луната се скривала от срам, щом я зърнела, толкова умна, изобретателна, храбра и мила…
— Не чух какво се питаш — напомни Лиан.
Тя се усмихна загадъчно и го изгледа изпод Притворените си клепачи.
— Питам се защо го обичала толкова силно. Не прекъсвай приказката. Какво направил този пример за подражание на всички разказвачи?
— Случило се тъй, че след като съдбата ги събрала, те се натъкнали на трудности. Не че той бил виновен, сещаш се…
— Разбира се.
— Но ги преследвали из целия свят, заедно преживели много приключения. Все ужасни, кървави приключения, от онези, които украсяват всяко сказание…
— Не се впускай в скучни подробности — предупреди го Каран. — Разкажи ми края, него искам да чуя.
— Грубо е да прекъсваш разказвач, както съм ти споменавал неведнъж. Е, щом искаш… И макар че пребродили света рамо до рамо и споделяли всичко, той все не успявал дай каже нещо…
— Казвай го сега! — вкопчи се в него Каран.
Лиан се засмя. Тя бе забравила и болката, и жаждата си за хрукс.
— Стига си се хилил като малоумник, ами довърши приказката! — кипна Каран.
Бялата глава на Рейчис се подаде за миг през вратата. Старецът се усмихна и пак излезе.
— Обичал я повече от луната и звездите…
— Ами школата и книгите? — не се стърпя тя, макар че очите й грейнаха. — … повече от школата, книгите, перодръжките и хартията, бюрото и мастилницата…
— Стига де! — съвсем се раздразни Каран. — Тя знаела това открай време.
Помъчи се да седне и Лиан й помогна много грижливо.
— Но този велик разказвач, повелител на всички думи, вписани в речника, все не намирал смелост да изрече няколкото скромни слова, които напирали в душата му от една година. Горкичкият, много се смущавал.
— Горкото тъпо момиче! — отбеляза Каран. — Да ги бе казала вместо него.
— Жалко — съгласи се той. — Защото приказката все пак завършва с малко тъга — тя тъй и не се сетила.
— Това ли бил краят? — наежи се Каран. — Ами „и те заживели щастливо до края на дните си“?
— Това е друга приказка, Каран…
— Слушам те, Лиан.
Той отвори уста, позапъна се и двамата изрекоха едновременно:
— Ще се омъжиш ли за мен?
— Ще се ожениш ли за мен?
Свлякоха се на постелята засмени и с овлажнели очи.
— Какво ти е? — попита Каран вечерта няколко дни по-късно, когато къщата бе притихнала. Забелязваше, че Лиан се е затворил потиснато в себе си. — Пък аз се заблуждавах, че съм те направила най-щастливия мъж на света.
— Да, така е. Но не мога да се отърва от угризенията си, чак пръстите на краката ми изтръпват от срам.
— И защо имаш угризения?
— Помогнах на Тенсор в Катаза. Докарах Мендарк до лудост, а той изгори архива и открадна златната флейта. Подтикнах Тенсор да срази Рулке. Как се надувах от гордост, че имам глас на разказвач и умело си играя с чувствата му! А какво се случи накрая…
— Ако предпочиташ, съжалявай, но без да забравяш, че иначе последиците щяха да бъдат доста по-лоши. Например аз щях да съм мъртва.
— Любопитството ми винаги беше гибелно. Ще се откажа от призванието и на летописец, и на разказвач. Не виждам друг път. Ще се бъхтя на твоята земя от изгрев до залез, за да изкупя престъпленията си.
— Не би имало по-безполезен и окаян труженик в цял Банадор — прихна тя безсърдечно. — И сигурно бих те напъдила още преди пладне на първия ден. Нека гледаме в идното. Помисли колко добро си сторил с твоите истории и Предания. — Лиан слушаше унило и тя продължи: — А как ще си изкарваш прехраната? Да не споменавам и че това имение, където ще живееш, гълта пари както печката цепеници, а все не носи приходи. Ти не обеща ли на Рулке, че ще напишеш Преданията на кароните? Какво ще кажеш и за хората в Банадор, които толкова си изпатиха през последните две години? Не заслужават ли поне да чуят „Предание за Огледалото“?
— Май си права — живна малко Лиан.
— Трябва и да разкажеш цялото предание в школата. Това е твой дълг като майстор-летописец.
Той вирна глава.
— И как бих понесла да свържа живота си с някакъв ратай? Още от малка бленувам, че ще се омъжа за летописец. Дори има приказка за мечтите ми.
Настъпи време на отчаяни усилия и тежки несгоди. Транксове и цели глутници по-дребни зверове вилнееха из Мелдорин, нанесоха опустошения почти колкото и войната през предишната година. Дори Туркад бе нападнат през един страшен ден към края на пролетта.