Често пристигаха вестоносци с покани към Лиан да разкаже преданието в Туркад и другаде. Предлагаха му съблазнителни суми, но той отказваше на всички.
— Не е завършено, а когато приключа, първо трябва да го чуят в Чантед.
Не се отделяше от Каран, понасяше търпеливо и закачките, и избухливостта й. Настроението й се влоши особено когато започна да става от ложето и да се тътри с патерици. Ала и в миговете на безнадеждност не се сещаше за хрукс.
— Това е денят! — изтърси тя рано сутринта около месец след завръщането им.
— Ден за какво?
— Минаха шест седмици! Днес ще махнем гипса. Не можеш да си представиш как очаквах този ден.
Разглобиха металната рамка, Срязаха внимателно превръзките и й помогнаха да се премести на кресло.
— Ама че е странно да си седя на задника, след като толкова време лежах по гръб. Костите ми скърцат.
Сведе поглед към измършавелите си крака. Приличаха на избелели пръчки, коленете и глезените й стърчаха.
— Що за гнусотия! Толкова съм грозна. По-скоро ми помогнете с панталона.
Опита да се, отблъсне с ръце от облегалките, за да стане, но тупна отново на седалката.
— Недей да стоиш като побит в пода! Вдигни ме! — кресна на Лиан.
Краката не я държаха. Килна се настрана, щеше да събори и него. Разплака се.
— Върни ме на креслото. Няма смисъл, краката не ми служат за нищо. Саката съм. — Рейчис се надвеси над нея.
— Дете, пак прибързваш. След толкова време на легло мускулите ти трябва да укрепнат, преди да проходиш. Днес не можеш, но след няколко дни ще направиш първата крачка. Скоро ще щъкаш навсякъде из имението. Колко пъти се е случвало пред очите ми…
Старецът излезе, като си подсвиркваше безгрижно.
— Прав е — успокои я Лиан. — Чувал съм същото от много стари хора.
Тя избърса сълзите от яд.
— Щом казваш, ще ти повярвам, ако ще да ми изглежда невъзможно. Сега ми приготви ваната и ме сложи да се накисна, моля те, за да се избавя най-сетне от този отвратителен сърбеж. И не мърдай никъде от банята, за да не се удавя, а и за да ме извадиш от ваната накрая. После ще ме пренесеш на леглото в моята спалня, за да си получа наградата за тези шест седмици, а и ти твоята.
След няколко дни тя наистина започна да обикаля самостоятелно, макар че още месец имаше нужда от патерици и бастуни. И Лиан излезе от безпътицата. Вече не се навърташе непрекъснато около Каран и се улиса в работа. Получи се вест и от школата. Искаха да чуят от него преданието през дните на Сказанието при завършването. Старият Уистан бе предложил да го признаят за Велико предание и всички майстори-летописци щяха да се съберат в школата, за да дадат своя глас. Предстоеше му непосилен труд, за да довърши „Предание за Огледалото“.
Позволяваше си и да мечтае. Първото Велико предание от векове. И това ще бъде неговото сказание. Непременно щяха да го признаят! А и времето на Уистан изтичаше. Сам спомена миналата година, че иска някой млад майстор да го замести. И със славата от преданието може би тъкмо той — Лиан…
Разкикоти се на тези сънища наяве. „Непоправим съм. Но защо да не си помечтая?…“ Накрая Каран захвърли бастуните. Скоро можеха да я видят навсякъде и тя преливаше от радост, въпреки че не си възвърна предишната пъргавина и ловкост. До края на живота си накуцваше, а зиме костите я наболяваха.
Една вечер Шанд се появи пред прага на къщата.
— Добра среща! — поздрави го весело Лиан, защото старецът не ги бе навестявал. — Влизай!
— Не мога да остана — неловко смънка Шанд. — имам много работа.
Тикна пакетче в ръцете му и тутакси пое обратно по пътеката.
Озадаченият Лиан се прибра в къщата и отвори пакетчето. В кутийка от бяло дърво на нагънато парче черно-синьо кадифе бе сложена сребърната верижка — почистена и красива като в мига, когато изкусният занаятчия я бе довършил.
Лиан я поднесе към очите си. Отвътре още личеше протърканият от дългото носене знак на Шутдар. Настръхна — държеше вещ, изработена от легендарен злодей преди четири хилядолетия. А на закопчалката бе издълбано от несигурна ръка ФИАКРА — името на сакатото момиче, заради чиято загадъчна смърт той започна да рови в древните тайни. Не се съмняваше в доказателството — Шутдар бе подарил верижката на момичето.
— Каран! — провикна се той. — Виж какво ти връща Шанд! Тя дотича.
— Ох, Шанд, благодаря ти! — Допря верижката до бузата си. — Но къде е той?
— Не пожела да остане.
— Защо?! Защо си е тръгнал? И то толкова късно? Втурна се през вратата.
— Не му се е искало да го разпитваме — поклати глава Лиан. Скоро тя се върна, хванала под ръка смълчания Шанд. Старецът не склони да им разкаже как е намерил и откупил накита. На вечеря рядко отронваше по някоя дума и веднага след това се усамоти в стаята си.