Каран притича от банята по протрита хавлия. Лиан май беше заспал. Тя разреса косата си, метна хавлията на стола и сложи на шията си верижката на Фиакра. Пъхна се под завивката и се намести на топло при Лиан. Скоро и двамата се унесоха.
Сънуваше Преданията. Пренесе се в „Предание за Възбраната“, както го бе чула от устата на Лиан в школата. Учудващо ясно осъзнаваше, че някак се е озовала в Кулата на Хулинг при Дългото езеро. Дори виждаше сама себе си като призрачен силует над горното стъпало. От едната страна беше водната шир, от другата — полукръг от подпалена гора. Враговете на Шутдар идваха, готови да пометат всичко по пътя си.
Тя се завъртя мудно. Шутдар, най-грозната човешка развалина, която бе съзирала, зяпаше през нея. Отровата от вековната работа с метали, се бе просмукала чак в разкривените му кости.
Но най-стъписващо беше лицето му, деформирано и с олющена кожа, а присвитите устни оголваха най-нелепото изделие в живота на Шутдар — ръждивите, разместени изкуствени зъби, нацапали устните, брадата и ризата му в червено.
Погледът му се отклони и смекчи, ужасната уста се изви в усмивка. Каран също се обърна. Сакатото момиче седеше недалеч от него на плоския покрив, скрило съсухрените си крака под дълга пола. Фиакра имаше прелестно лице, обрамчено с гъста черна коса. По челото й още лъщяха капчици пот от магическия танц, подарен й от Шутдар.
Тя се взираше в чудовището пред себе си с такова обожание, че Каран затаи дъх. Шутдар каза нещо и лицето й засия, думите обаче не се чуваха. Той посочи опожарената гора, но тя завъртя глава. Шутдар свали верижка от шията си и припряно издълба името на Фиакра на закопчалката. Така я предпазваше от неизбежното. Сложи й верижката, докосна бузата й с опакото на дланта си и подскочи върху крепостната стена с флейтата в ръка.
Очертан под тъмната луна, отразила се в гладкото езеро, той размаха флейтата към враговете си и изтръгна един-единствен мощен звук от нея.
Гледката потъна в дъгоцветни ударни вълни, пръснали се с грохот във всички посоки. Кулата се нацепи, вълни от езерото плиснаха по развалините. Дори времето някак се извъртя, а когато поднови нормалния си ход, Шутдар го нямаше и покривът на кулата беше осеян с отломки. Скрит зад стена от струпани парчетии, един трепкащ безплътен цилиндър пазеше спящото момиче.
Тъкмо призракът на Каран понечи да го доближи, цилиндърът се разпръсна и Фиакра се опомни. Тя задраска с нокти по стената, викаше Шутдар, но той беше мъртъв. Само локвата злато от разтопената флейта се втвърдяваше полека насред покрива. Момичето се присви от плач зад руините.
Времето пак потръпна. Нечий висок силует притича по стъпалата. Хвърли се към златото с ликуващ вопъл и с могъщо заклинание го превърна в три накита. Каран видя как кожата по ръцете на фигурата задимя, значи беше от плът и кръв. Силуетът внезапно вдигна глава, осъзнал чуждо присъствие. Прехвърли се над стената, сакатото момиче напразно опита да се дръпне, но тъмната фигура заби в гърба й дълга игла. Фиакра извика и замря.
Каран изохка на глас. Знаеше, че сънува. Помнеше и че убийството е извършено преди повече от три хилядолетия, но въпреки това я потресе, сякаш се случи в собствената й спалня. Силуетът се извърна рязко и Каран за пръв път различи чертите — висока жена със силни рамене, черна коса, издължено хубаво лице и изгарящи индигови очи. Ялкара… Разкри се и последната тайна.
Фигурата налетя с протегнати обгорени ръце към призрака на Каран, която изпищя и се събуди в прегръдката на Лиан.
— Значи Ялкара я е убила… — промълви Лиан.
Закусваха заедно с Шанд и Каран току-що им бе разказала своя внушен от сребърната верижка сън.
— И аз подозирах, че е тя, още откакто видях рисунките, които Фейеламор откраднала от библиотеката — печално призна Шанд. Трудно преглъщаше по някоя хапка. — Във верижката намерих потвърждението, щом легна на дланта ми. Всичко сторено в кулата бе оставило незаличими следи в метала. Ех, Ялкара… Що за подлост — да убиеш безпомощно същество.
— Струва ми се, че според самата нея не е имала избор — обади се Лиан. — Златото е било променено смъртоносно, не бивало да го използват повторно. Никому не можела да се довери, значи никой нямало да научи, че го е взела. И сакатото момиче трябвало да умре.
— А дали пак тя е убила Кандор, когато научил истината? — сети се Каран.
— Да убие някого от своите… един от Стоте… това е съвсем друго, не ми се вярва — поклати глава Шанд.