След като Ялкара издала тайната, Фейеламор най-сетне видяла как би могла да върне фейлемите на родния им Талалейм. И тогава започнала да осъществява своя замисъл, чийто край видяхме едва триста години по-късно.
Посланието на Ялкара подтиквало Фейеламор да търси отговори в Огледалото, а тя не могла да устои на изкушението, защото го подсилвало и древното пророчество на фейлемите. Но в него имало и присмех — „виж каквото искаш да откриеш“, — а също предсказание за съдбата на Талалейм, което подчертавало заблудата на Фейеламор за ролята на трикръвната.
— И лунният символ ли бил залъгалка за Фейеламор? — попита Лилис, която слушаше в захлас.
— О, не! Той бил само за Аелиор. Въплъщавал единствената надежда на Ялкара — кароните да се смесят с другите човешки раси. Външният кръг сме ние от коренната раса, пълноценни сами по себе си, но недоразвити (е, поне според Ялкара), твърде първобитни. Трите алени полумесеца представляват фейлемите, кароните и аакимите — могъщи, но и лишени от една или друга дарба.
— А вътрешният кръг? — не се стърпя Каран.
— Трите златни кълба сигурно обозначават трикръвната — отговори й Лиан. — Предполагам, че са вместени в цял кръг, за да покажат нов човешки вид…
Тази година честта да говори последна в Сказанието при завършването се падна на Тандайи, приятелката на Лиан. Тя бе избрала първото Велико предание — „Сага за Нулкай“, трагична история от предшестващите времена. Всъщност само това предание беше за епоха преди създаването на златната флейта от Шутдар. И макар че Тандайи клонеше към призванието на летописец, а не на разказвач, предаде на слушателите си историята сдържано и трогателно.
А Каран откриваше у нея удивителна промяна. По-малко от година след предишната им среща Тандайи не се държеше като недорасло момиченце и не се цупеше на изоставилия я любовник. След края на сказанието я поздравиха със званието майстор-летописец и в своята дълга черна роба без украси тя изглеждаше равна на всички останали майстори.
Вечерта на другия ден Лиан започна първата част от своето „Предание за Огледалото“. Щеше да разказва четири вечери подред.
— Всичко започна с мимолетно мярналия се образ на Ялкара в Огледалото, когато то още беше във Физ Горго…
Прозвуча и последната дума от „Предание за Огледалото“. Лиан склони глава. Възцари се тишина. Някой отзад нададе възторжен рев. Млада жена се отзова с вик, изведнъж всички в залата станаха прави и оглушително изразяваха одобрението си. Ученици в школата наскачаха на сцената и понесоха на раменете си Лиан на обиколка из залата.
Накрая го върнаха на мястото му и старият Уистан затътри крака по стъпалата. Един Плещест майстор му помагаше да се качи на сцената.
Уистан кимна не особено приветливо на Лиан и застана до ръба.
— Прекрасно сказание! Убеден съм, че всички ще се съгласите — то е превъзходно. Идва мигът, който чаках цял живот също като мнозина от вас, не се съмнявам. Тази вечер тук са се събрали майсторите-летописци.
Бавно и отчетливо той прочете шестдесет и четири имена. Последни изброи Тандайи, Лиан и себе си.
— Съратници и ученици, и вие, достойни гости, ще бъда кратък. Аз предлагам „Предание за Огледалото“ да бъде обявено за Велико предание. Майсторите-летописци прочетоха всички документи, говориха със свидетелите и провериха фактите. Сега го чухте и разказано от майстор. Какво ще отсъдите? Велико предание ли е то? Да или не? Моля ви, отговорете един по един, а архиварят ще отбелязва вашето решение.
Той помълча внушително и у Каран се мярна сянка на опасение.
— Майстор Куендрит, какво ще отсъдиш?
Ниска побеляла жена се изправи в самия край на първия ред.
— Да! — заяви дрезгаво. — Това е Велико предание. Без да добави нищо повече, тя седна.
— Майстор Лаарни?
Мургавият мъж до Каран направо подскочи.
— Да! — отекна гласът му, за да няма никакво съмнение. — Велико предание! И още как! Да не сбъркаш моя глас, архиварю!
Така се тръшна на седалката, че разлюля целия ред.
— Майстор Черит? — по-звучно произнесе Уистан.
В другия край на залата се надигна пълна, облечена в черно жена, която тепърва навлизаше в средната възраст.
— Да! — изрече тя тихо, после се усмихна и предаде на всички добродушното си веселие. — Това си е Велико предание, майстор Уистан.
— Майстор Тандайи?
Най-млада от всички майстори, Тандайи се изправи. Каран не пропусна погледа на Лиан, отправен към нея, и ревността пак я бодна за миг. Тандайи наистина запленяваше с външността си тази вечер, а премяната от червен сатен се обтягаше по пищните й форми. Тя даде своя глас за Великото предание и побърза да седне.