Така се изредиха майсторите, заели първата редица, където отделиха почетно място и за Каран. Накрая бяха гласували всички освен наставника на Школата на преданията. Разбира се, Лиан не можеше да отсъжда за собственото си сказание. Неувереността отново обзе Каран. Знаеше, че тази чест е всичко, към което се стреми Лиан, а Уистан доскоро го мразеше. Ами ако още е настроен зле към него въпреки всичко?
Уистан не продумваше, залата също се смълча. Чак тогава проскърца седалката на Куендрит и Каран разбра, че наставникът е чакал някой друг да му зададе въпроса.
— Майстор Уистан — започна Куендрит, — ти провери документите, изслуша свидетелите и чу „Предание за Огледалото“. Какво отсъждаш? Достойно ли е то за висшата чест?
— Да, заслужава да дам гласа си за него…
Уистан не продължи. Изглеждаше стар, изтощен и унил. Каран чуваше тежкото дишане на Лаарни до себе си, самата тя пък се задушаваше до болка в гърдите.
— И какво отсъждаш? Уистан си пое дъх и се олюля.
— Това е… това е Велико предание — прошепна и му се наложи да седне. — „Предание за Огледалото“ е двадесет и третото Велико предание.
Възгласът на множеството разтресе високия таван на залата. Всички станаха. И Каран се надигна бавно. „Лиан, ти най-после получи каквото искаше.“ Той пък стоеше сам насред широката сцена и сълзите се стичаха по лицето му.
Щом врявата стихна, Уистан пак пристъпи напред.
— Накрая трябва да решим още два въпроса. Наставник съм тук над петдесет години. Погрижих се да съхраня школата през войната и в началото на новата епоха. Чух и Великото предание. Здравето ми се влошава бързо и нищо не ме подтиква да се боря за живота си и занапред. Време е друг да поеме товара. Преди да се разотидем тази вечер, ще изберем нов наставник.
Залата прошумоля, сякаш вятърът разхвърляше суха трева из двора. Уистан вдигна треперещата си ръка.
— Със стария свят е свършено. Необходим ни е друг наставник, както и различен път в новото време. Не предлагайте никого от натрупалите твърде много години майстори. Изберете младостта, таланта и почтеността, като разчитате, че към тях ще се прибави и мъдрост. Назовете кандидати!
— Майстор Лиан! — заехтя из залата нечий глас.
Лиан излезе напред и кимна в знак на съгласие. Въпреки завоюваната слава преливаше от желание да бъде възнаграден и с тази чест. Това щеше да бъде знак и за прокудените зейни, че най-после светът ги приема.
А Каран не знаеше какво иска. Дали стремежът на Лиан да стане наставник беше по-силен от привързаността му към нея? Изберяха ли го, трябваше да живее в Чантед. Но защо да се вкопчва в него, ако самият той желае да си отиде?
Архиварят старателно записа името в прастара червена книга.
— Други кандидати? — подкани Уистан от креслото си.
— Майстор Лаарни! — извика някой отстрани.
— Лаарни, съгласен ли си да бъдеш кандидат? — попита Уистан. Мургавият мъж до Каран се поклони към сцената и към онзи, който го предложи.
— Не! Принадлежа на старото време.
Погледът на Уистан обикаляше из залата. Никой не помръдна.
— Хайде де! — свадливо изрече. — Тук има поне Петима-шестима достойни за честта.
След дълго протакане предложиха още двама, но те отказаха. Изборът изглеждаше предрешен.
Лицето на Уистан се сгърчи. Надигна се, закрета неуверено към ръба на сцената и замъглените му очи потърсиха нечие лице в редицата за майстори.
— Трябва да има избор — изхъхри той. — Аз предлагам майстор Тандайи.
Тя едва не падна от седалката. В цялата зала забърбориха изумено. И Лиан не можеше да повярва. Тандайи се изправи и Каран я съжали — бузите и пламтяха в алено, трепереше до прималяване.
— Съгласна ли си, Тандайи? — попита Уистан.
— Не съм достойна за този пост — кротко промълви тя.
— Аз съм на друго мнение. Новият наставник на школата трябва да бъде млад като тебе. Трябва да има и остър ум, а никой в залата не може да ти го оспори. Трябва и да обича Преданията като собствения си живот. Но преди всичко от новия наставник се изисква да бъде честен и безпристрастен. Аз твърдя, че всички тези качества са ти присъщи. Затова предлагам тебе.
Тандайи се взря в очите му.
— Ти си мъдър, а аз — не. Явно виждаш това, което е недостъпно за моята преценка. Съгласна съм.
— Тогава заеми мястото си на сцената и чакай нашето решение. Ще назовете ли други имена? — Никой не отвори уста. — Да вървим, майстори, трябва да обсъдим достойнствата на кандидатите.