Якият Лаарни подкрепяше Уистан на влизане в съседната стая, където щяха да се съберат майсторите. Вратата се затвори шумно. Седящите в залата забърбориха. Лиан и Тандайи чакаха на кресла, поставени в двата края на сцената. Лиан се облегна и вложи цялото си самообладание на разказвач, за да остане лицето му безизразно. Тандайи като че предпочиташе подът да се отвори под нея, за да и спести това мъчение.
Каран дочуваше иззад вратата силна гълчава, проточили се разпалени спорове. Майсторите излязоха. Подредиха се в дъното на сцената, но още си мърмореха един на друг. Приканиха кандидатите да застанат пред тях. Майсторите пуснаха листчета в кутия. Архиварят преброи гласовете и с досадна мудност ги вписа в червената книга.
Накрая вдигна глава.
— Готово, наставнико.
— Има ли мнозинство в полза на единия кандидат?
— Да, наставнико.
— И какво е то?
— Четиридесет срещу двадесет и два. Уистан се усмихна.
— Неоспорима победа! Добро начало за новия наставник. Името на победителя?
Архиварят му връчи дълъг лист. Уистан тръгна покрай редицата, показваше преброените гласове на всеки майстор освен на двамата кандидати. Всеки кимаше, че приема резултата. Уистан застана между Тандайи и Лиан.
— Победител — изрече той с най-широката усмивка, която някой в школата бе виждал — с четиридесет срещу двадесет и два гласа е майстор Тандайи Морн.
Хората в залата онемяха стъписани. Мигновеното смайване, последвано от осъзнатото унижение, изписано по лицето на Лиан, сигурно много зарадва недоброжелателите му. Той обаче прикри чувствата си бързо. С Насилена усмивка, която не заблуди никого, протегна ръка на Тандайи.
— Ти ще бъдеш чудесен наставник. Желая ти успех.
Тя не можа да отвърне на усмивката му, само тръскаше глава изумена. Лиани се поклони, сетне сведе глава пред Уистан и събраните на сцената майстори и понечи да слезе. Уистан му даде знак да остане.
— Тандайи Морн, ти бе избрана за седемдесет и петия наставник в Школата на преданията. Приемаш ли?
Тя изопна рамене.
— Приемам, майстор Уистан.
— Ще заемеш поста след моята смърт, която… — той се подсмихна кисело — … предстои скоро. Поздравявам те.
Лиан не го свърташе на сцената.
— Почакай, Лиан! — заповяда Уистан с глас, изведнъж добил сила и твърдост. — Остана още един въпрос, който трябва да решим. — Подкани с жест другите майстори да ги доближат. — Майстор Лиан, ти състави ново Велико предание, което бе посрещнато възторжено. Няма съмнение, че си велик летописец и разказвач. Може би най-великият през завършващата епоха.
Лиан се поклони, но игличките на предчувствието боцкаха неуморно Каран.
— Само че, Лиан, докато беше ученик в школата, аз ти повтарях неведнъж: „Гениалната дарба без ограниченията на морала е гибелно оръжие.“ Тепърва осъзнавам колко е гибелно. Може и да си велик летописец, но не си достоен майстор. Сам доказваш своя позор в сказанието си. Изменил си на призванието си в Катаза, като си помагал на Тенсор, извършил си ново предателство и в Нощната пустош. — Лиан се канеше да каже нещо в свое оправдание, но Уистан го прекъсна рязко: — Четири дълги вечери те слушахме, сега е мой ред. Тези престъпления може би заслужават прошка, защото са били извършени по принуда, но не и следващото. Ти си опорочил истинността на Преданията. Предизвикал си Мендарк, само за да откриеш отговора на загадка, любопитна единствено за историците. И какво е последвало? Стотина затворници били погълнати от пламъците в цитаделата, безценна библиотека — опожарена.
Уистан помълча, Лиан гледаше като след тежък шамар.
— А в Шазмак си направил същото, ако не и по-лошо. Въздействал си на Тенсор с дарбата си на разказвач… — Уистан се запъна от ярост — … и си причинил гибелта на благородния Рулке, както и други последици, обременяващи ни и до ден днешен. А сега искаш ли да кажеш нещо?
„Смрадлив лицемер! — побесня Каран. — Целият свят се боеше от Рулке и го мразеше до смъртта му, сториха всичко по силите си да го унищожат.“ — Не — прошепна Лиан. — Нямам какво да кажа. Всичко това е вярно. Приемам упреците ти и се заричам да изкореня недостатъците си.
— Не са само упреци! — скастри го Уистан. — Ти си покварен, Лиан. Недостоен си да бъдеш майстор-летописец. Трябва да ти бъде даден урок.
Лиан наведе глава.
— Вече си извлякох поука.
— Не си! Как е възможно да си въобразиш, че ти — един зейн, — ще бъдеш наставник на тази школа?! — подигра му се Уистан с пресекващ от злоба глас.
Каран се питаше дали дружелюбието на Уистан минала година е било поредната преструвка, или пък постъпките на Лиан бяха разпалили старите му предразсъдъци. Уистан беше готов на всичко, за да има ново Велико предание, докато той е наставник. Щом сбъдна мечтата си, нямаше да прояви никакво снизхождение към презрения зейн.