Не усещаше никаква миризма. Близна го. Мънистото имаше неопределим вкус. Пъхна го в устата си. Разтваряше се бавно на езика и по тялото й плъзна подобие на слаб гъдел.
Животът им продължаваше. Лиан упорито довършваше своите копия на Великото предание, дори украси някои от заглавните букви със златен и сребърен варак, както и с мастило от стрит лазурит, нали бе донесъл парчета чак от Голямата кула в Катаза. От майка си и сестрите си се бе научил и на това умение. Стремеше се трите екземпляра, които щеше да изпрати в Чантед с настъпването на пролетта, да бъдат безупречни. Не искаше да ги занесе сам, чувстваше се прокуден. Копието за Лилис пък щеше да се съхранява в Голямата библиотека.
А после? Вече не знаеше какво ще прави по-нататък. Животът му досега бе съсредоточен в Преданията, но ето че му забраниха да се занимава с тях. Всички библиотеки и архиви станаха недостъпни за него.
Често мислеше за бъдещето си и за ключето, което получи от Рулке. Скри го на тайно място. Ако някой ден му върнеха правата на майстор-летописец, щеше да се заеме и с Преданията на кароните, както обеща.
Реши да остави единия дневник с бележките си за злополучното „Предание за Мендарк“ в библиотеката на Чантед. Някой ден друг възпитаник на школата можеше да състави сказание или дори Велико предание, за каквото толкова копнееше Мендарк.
Седмиците се точеха нерадостно. Преди му харесваше и да преписва, но сега му дотягаше да се занимава със своето Велико предание, въпреки че не пренебрегваше задължението си.
Когато очите му се преуморяваха, а пръстите се схващаха, мотаеше се безцелно в имението. Опита да подхване каква ли не работа, но не го биваше за нищо освен да разказва и да пише, в Готрайм пък рядко се налагаше някой да върши това. Хем той страдаше, хем ядосваше околните, защото по неволя преправяха всичко след него.
— Така няма да го бъде — опита да го вразуми Каран един ден колкото се може по-благо.
— Не си изкарвам прехраната, нали?
— Не за това ти говоря! Върши работата, за която имаш способности, и не пречи на всички останали само защото се чудиш с какво да си запълваш времето.
На другия ден той нарами раницата и пое към всяко място, където биха му платили за някое сказание. Не се върна седмици наред, стигна чак до Туркад. Донесе малка кесия, натъпкана с монети, за което Каран му беше благодарна. Самият Лиан обаче не беше особено разведрен от ролята на скитащ разказвач, която също му допадаше някога.
— Тук няма какво да правя! — изтърси няколко дни по-късно. — Чувствам се напълно безполезен.
Каран се чудеше дали да го помоли да прегледа нейните родови Предания, за да разкрие какво е търсил баща и в Каркарон. Уплаши се обаче, че може да изрови неприятни истини, и се отказа.
В края на есента всички се събраха пред разпалената камина и споделяха какво са преживели през последните месеци. Чуха героични истории за борба със зверове и чудовища, имаше и твърде много трагедии. Каран не беше словоохотлива — плодовете от труда й се виждаха в градините и нивите. Готрайм се отърва най-после от сушата и реколтата беше добра. Но възстановяването на къщата не напредваше поради недостиг на пари. А ето че наближаваше и времето да си плати налозите.
Каран се боеше от този ден — немислимо беше да отиде в Елудор и да вземе наследеното от Фейеламор. В гората дебнеха толкова лорски, че едва ли щеше да бъде прочистена докрай от тях и в бъдеще. Не се съмняваше, че бирникът ще й отнеме Готрайм.
Кратката размяна на истории изобщо не разведри Лиан, само засили тъгата му по онова, което му беше недостъпно.
Навън се смрачаваше, валеше тежък мокър сняг. Шанд придърпа стола си към камината и отвори шише с питие от гелони — първата от сандъка, който бе докарал от Тулин. Този път сипа щедро на всички, без да се скъпи.
— Помниш ли онзи стих за „трижди предадения“? — каза му Игър.
— Все си мислех, че се отнася за тебе.
— За мен?! — прихна старецът. — Не. За аакимите. Предадени от Рулке при завземането на Тар Гаарн, после от Фейеламор при завземането на Шазмак, но преди всичко от своето неизлечимо безразсъдство.
Талия само отпиваше от чашата си, без да продума. Липсваше й Джеви, който пак обикаляше крайбрежието с кораба на Пендер.
— Мендарк дали винаги е бил покварен? — рече сякаш на себе си, все още уязвена от коварството му.
Отговори й Шанд.
— Не, за него Сантенар и Туркад бяха най-важни. За жалост прекалено много обичаше властта и труфилата й, а и беше твърде загрижен за собствената си слава. Не подбираше средствата, за да запази властта, защото вярваше искрено, че само той може да се опре на врага.