— И все пак беше по-велик, отколкото си мислим — призна Игър.
— Макар че беше мой враг, ще кажа, че до самия край направляваше делата на Сантенар. Дължим му много. Никой не се е грижил толкова за нашия свят. Но пък извърши и страшни злини, които не е лесно да бъдат простени.
— Не забравяйте, че и той като мен отдавна бе пресрочил отредените му години — обади се Шанд. — Животът му тежеше и беше готов да си отиде без съжаление. Само че обожаваше хазарта, а шансът да се докопа до машината беше прекалено съблазнителен, за да го пропусне. Въпреки всичко постъпи както трябва в последните си мигове. Може и да съставят Велико предание за него някой ден.
Игър се намръщи, отщя му се да говорят за покойния Магистър.
— Онзи ден един транкс се мярнал само на няколко левги оттук. Колко ли от тях са се промъкнали през пролуките във Възбраната?
— Десетки, ако не и стотици — натърти Малиен. — А също и хиляди не толкова опасни твари. Предостатъчно, за да се размножават на недостъпни места. Никога няма да се отървем от тях.
— В какви смутни времена живеем! — възкликна Игър. — Понякога недоумявам как обикновените хора понасят живота, обработват земите си и отглеждат деца, щом като всичко може да им бъде отнето безмилостно в следващия миг.
— Да, свят на несигурност — съгласи се Шанд. — И неясно бъдеще. Кой би пожелал да крои планове?
— Ами аз! — изсумтя Каран. — Докато великите се увличат във философски словоизлияния, простосмъртните трябва да се трудят за насъщния. Ако се плашим от бъдещето си, ще залинеем като аакимите. Нали разгледахте новите ми градини? Ще се постарая Готрайм да разцъфне. И може би дори ще изкарвам тук достатъчно пари, за да си плащам налозите — изгледа тя ядно Игър, защото очакваше бирникът да я навести съвсем скоро.
Игър още не можеше да прежали Мейгрейт.
— Ако имаше как да я върнем… — промълви, загледал се в чашата с вино след вечеря. — Тя ми даде надежда, а аз не направих нищо за нея. — И аз тъгувам за Мейгрейт — откликна Шанд. — Утешава ме само, че Ялкара е с нея. Не можеш да я върнеш, а дори да успееш да го сториш, тя едва ли би пожелала… да подновите връзката си.
— Знам! — озъби се Игър. — Но аз съм виновен, че Аакан се превърна в клопка за Мейгрейт. Това е непоносимо. Ех, поне да знаех, че е добре.
В тишината прозвучаха тихите думи на Каран:
— Добре е.
Игър се олюля на стола и я зяпна, а тя се усмихваше невъзмутимо. Лиан познаваше твърде добре лукавството й и я сгълча:
— Жестока си. Ако знаеш нещо, кажи му.
— Мейгрейт не беше способна да прекъсне мисловната връзка помежду ни, ако аз не пожелая. И все още я има като топло възелче, скрито някъде в съзнанието ми. Не мога да я достигна с мисъл през безмерното пространство, но знам, че е жива.
— Защо не ми каза досега?! — разфуча се Игър.
— Бях твърде заета да умувам над други проблеми — мило напомни Каран. — Например за налозите си.
— Вдън земя да пропаднат тези налози!
— От тебе зависи.
— Ами добре! По-скоро ми дайте хартия и перо, преди да съм размислил.
Лиан изтича да ги донесе. Игър надраска нещо на два листа, подписа се, сложи печата си, а Шанд и Лиан завериха документите като свидетели.
Игър прочете на глас:
— „Приносителката на настоящото — Каран Елиенор Мелуселда Фърн, се освобождава от всякакви налози, мита, данъци, такси и реквизиции в продължение на десет години от днешна дата като признание за заслугите й към държавата.“ Това стига ли ти? — тикна той листовете в ръцете на Каран.
— Чудесно — одобри тя, прибра своя екземпляр и му върна другия. — Струва си да вдигнем наздравица.
Но след още две-три чаши вино Игър пак промърмори:
— Ако флейтата не бе унищожена, можехме да отворим Пътя и да я намерим по мисловната ви връзка. Дали все пак…
— Не, Игър — внимателно го прекъсна Шанд. Самият той се бе отказал от надеждата и не искаше друг да чопли раната. — Немислимо е.
Пак се смълчаха.
Късно през нощта само Каран и Лиан бяха останали пред камината. Тя си пое дъх. — Лиан…
— Знаеш ли — заговори той за онова, което често смущаваше спокойствието му, — някога си въобразявах, че знам всичко. На младини човек е толкова самонадеян.
— Че ти си само на тридесет!
— Чувствам се с двадесет години по-стар от деня, когато се срещнахме. Исках само да ти кажа, че когато ме признаха за летописец, всичко се промени за мен. Дотогава бях безпарично, вечно тормозени хлапе, а изведнъж се превърнах в човек на почит. Животът ми се преобрази, имах свое място в света. А отида ли сега в школата, ще бъда обикновен натрапник. Сам пропилях постигнатото. Гневът й към Уистан се пробуди.