— Направи глупости, но не заслужаваше Уистан да постъпи така с тебе. Стана жертва на един злобен дъртак, който цял живот е мразил зейните.
— Аз подтикнах Мендарк да изгори архива, а мнозина затворници умряха в пожара.
— Не е вярно! Притиснал си го наистина, но постъпката си е негова.
— Виновен съм и за смъртта на Рулке. Няма да си простя.
— Не си я причинил ти! Опитваше се да ме спасиш. Тенсор го уби.
— А как се наслаждавах на властта си над Тенсор! Заслужавах да ме опозорят.
— Ако трябва да бъде наказан всеки, който се е наслаждавал на властта си, малцина в Сантенар не биха пострадали. Чувала съм и присмехулни историйки за безчестни майстори-летописци…
— Да, имало е и такива. Самият аз съм разказвал за тях. Гисини Извратения, Релч Преписвача, Мара Измамницата… леле, какви лъжи е написала! Но никой от тях не е бил наказан.
— Включително Уистан, който те въвлече насила в историята с Огледалото, за да му се махнеш от главата. Противен стар лицемер!
Постара се школата да се прослави с Велико предание, преди да те изгони.
Лиан се радваше, че тя го защитава толкова непреклонно, но още не беше убеден.
— Все пак извърших предостатъчно щуротии. И искам повече от всичко да си върна честта да бъда майстор!
Тя хвана ръката му.
— Сигурна съм, че ще ти я върнат. А сега…
— Но аз не съм! — натърти Лиан.
Каран се размърда на стола. Трябваше да му каже нещо много важно, ала дърдоренето му й пречеше да намери подходящите думи. — Лиан…
— Какъв ужасен свят! — прекъсна я той отново. — Помисли за последните две години. Спомни си и Преданията! Животът е хазарт. Изобщо не е вярно, че оцеляват най-силните, иначе да бяхме поробени от кароните до свършека на света. Оцеляват онези с най-малко лош късмет, а и едно зрънце стига да наклони везните.
— Много ме утеши! — разсърди се Каран. — Ами нашето бъдеще? Ами бъдещето на децата ни?
— Трикръвните нямат деца… — смънка той разсеяно, но нещо в гласа й го накара да я погледне.
Прекрасните зелени очи на Каран сияеха срещу него, бузите и бяха мокри. Лиан я притегли към себе си.
— Може да е заради раните или хрукса, или по-вероятно заради Дара на Рулке, но съм бременна!
Епилог
Мейгрейт загуби воля за живот. Седмица след седмица лежеше безчувствена и онемяла. Но една сутрин сетивата й се пробудиха неочаквано и тя отвори очи. Нейната баба седеше до леглото и гледаше как малкото червено светило на Аакан залязва над назъбени и неприветливи върхове, напомнящи за натрошено черно стъкло. Огромната оранжева луна пак надвисваше в небето. Равнодушието в Мейгрейт най-сетне бе отстъпило пред ярост и неразумна жажда за мъст. Но нямаше как да я утоли — порталите не се отваряха.
Ялкара се наведе към нея.
— Вече си мислех, че никога няма да се събудиш.
— Толкова ми е мъчно за Рулке, — прошепна Мейгрейт.
— Съчувствам ти от душа. — Ялкара плъзна пръсти по челото й и приглади непокорните кичури. — Но с нищо не мога да ти помогна.
— Ако имаше начин да си го върна, щях да сторя всичко!
— Мейгрейт, няма връщане от гроба.
— Ще посветя живота си на отмъщението.
— И това е безсмислено. Тенсор е мъртъв.
— Но фейлемите получиха всичко, което искаха. — Дали?
Ялкара чевръсто извади Огледалото и го принуди да покаже кървавия ад на Талалейм. Изглеждаше, че целият е обхванат от пламъци. Ялкара ахна печално, дотичаха още неколцина карони. Вторачиха се в пепелищата на света, който някога им бе принадлежал.
— Все едно са мъртви — прошепна Ялкара. — Виж, сами на себе си са отмъстили за Рулке.
— Лъжовното огледало… — промълви горчиво Мейгрейт, но се извърна.
— Мен не може да излъже.
— Убедена съм, че Фейеламор е оцеляла.
— Погледни! — Ялкара поднесе Огледалото към лицето й. — Сама ще се увериш, че няма на кого да отмъщаваш.
Сцените се меняха, накрая се появи поляна, обсипана с пепел, а по средата стърчеше купчинка кости. Мейгрейт незнайно как прозря, че това са останките на Фейеламор.
Кароните скърбяха за Талалейм. Тази загуба ги прекърши окончателно.
— Имам само едно желание — изрече Ялкара. — Да отведа народа си обратно в пустотата.
Мейгрейт се сви.
— Тъй и не попитах кой е бил вторият ми дядо, а сега няма и от кого да науча. Загубих причина да живея. Ще дойде с тебе.
— Глупости! Ние избираме пустотата доброволно и я познаваме. Ти нямаш никаква представа какво е там. Спомни си саможертвата на Рулке и прощалните му думи.
— „Плодът от нашата любов ще разтърси до основи Трите свята.“ Не ги разбрах.
— Аз пък май се досещам…