— Кога долови присъствието ми?
— Времето си играе забавни шеги в Нощната пустош. Може да е било и преди десетина години, и преди трийсетина.
— Дойдох в Каркарон с баща си, когато бях на осем, малко преди смъртта му. И като си помисля, че си ни шпионирал!… — изтъня гласът й от яд.
— Не ви шпионирах. Нямах представа дали си момиче или старица, или дори дали си жена или мъж. Узнах единствено, че в Сантенар се е появил някой с уникална дарба. Доста се уплаших. Как можех да разбера какви опасни тайни крие това място и дали ти няма да ги разкриеш?
— Но аз нямам никакви сили — възрази Каран. — Тенсор се е постарал да не ги развия, още когато бях дете. Не съм способна да си служа с Тайното изкуство. Притежавам само дребни дарби като усета, изпращането на мислени послания и прокарването на мисловна връзка. Пък и те често ме подвеждат.
— Имаш ли подръка подходящия лост, можеш да преместиш целия свят с него. Когато ти се отдалечи от Каркарон, изгубих дирите ти и въпреки всичките си усилия не те намирах. Чак в мига, когато взе в ръцете си Огледалото, след като се промъкна във Физ Горго, аз пак те открих. Огледалото бе свързано с Игър, той на свой ред още не се бе отърсил от слабата си зависимост от мен след обсебването.
Каран си рече, че щом е била наблюдавана още от малка, не би могла да е сигурна, че сама е направлявала съдбините си.
— Всичко започна с Огледалото — натърти Рулке. — И тогава не знаех коя си, но от време на време прониквах в сънищата ти и те побутван в нужната ми посока. И ето ме тук — добави той самодоволно. — Без тебе още щях да си кисна в Нощната пустош и не бих имал дори нищожен шанс за избавление. Много съм ти задължен, Каран.
— Ами остави ме на мира, това е най-добрата отплата! Той се разкикоти буйно.
Каран зарея поглед нанякъде. Премисляше думите му. Отдавна подозираше ролята си в събитията напоследък, но чак сега проумя, че началото са поставили далечните й прадеди. „Не може да стане от нищо нещо.“ Тепърва разбираше интереса на Мейгрейт, безпокойството на Фейеламор, жестокостта на Тенсор… Как си бяха играли с живота й всички!
— Научи ли нещо за заниманията на Басунез, когато дойде в Каркарон? — попита тя.
— Нищо особено — увери я Рулке. — Постарах се да подтикна сянката му към откровеност, но май никога няма да научим до какви прозрения е стигнал.
Каран надничаше през прозореца, но същевременно се чудеше дали е искрен с нея.
— Хич не ме засягат прозренията на Басунез — промърмори тя. — Много държа обаче да знам кой е убил скъпия ми баща и защо. Смъртта му сигурно е свързана с това място.
Рулке се почеса по брадичката.
— Ами, имаме цял ден, преди луната да се покаже отново. Ако успеем да те отървем от тези мъчителни въпроси, ще е по-добре за мен. Ела.
Още беше тъмно, когато слязоха в двора. Рулке вдигна някакъв капак и освети с фенера си метални стъпала.
— Слизай!
Смъкна се подире й, угаси фенера и по незнаен за Каран начин призова сянката на Басунез.
Отначало на стената се очерта само черно-бял силует. Скоро малко под горния му край заискриха две петънца, сякаш в Каран се взираше озлобена до ярост твар.
— Появи се, сянко! — строго заповяда Рулке. — Насочи гнева си към прашинките във въздуха и те ще предават със звуци мислите ти.
Фигурата придоби по-човешки облик и призракът се подаде от стената. Тънките устни се размърдаха, но пискливото скимтене звучеше от въздуха насред подземието.
— Защо ме призова пак? — изкряка сянката свадливо. — Не нарушавай покоя ми.
— Няма покой за тебе, докато прегрешенията ти остават ненаказани! Доведох твоя потомка, родена двайсетина поколения след тебе — Каран Елиенор Мелуселда Фърн.
Рулке я избута по-напред, но Каран бе вкопала нозе от страх. Призракът излезе наполовина от стената и плю към пода пред краката й, ала блещукащата храчка изчезна почти в същия миг.
— Грозно дребосъче!
— Тя настоява да й бъде казано какво е сполетяло нейния баща Галиад.
Басунез възбудено плесна с ръце.
— Дори не съм чувал това име — отрече и се опита да се вмъкне обратно в каменния зид.
— Лъжец! — кресна Каран. — Той често идваше тук. И неведнъж ми е разказвал за привиденията в Каркарон, когато сядаше до леглото ми вечер.
Тя не добави, че винаги се бе плашила от разказите за Басунез.
Призракът изскочи от стената, все едно се мъчеше да ги нападне. Мършавото брадато лице се разкриви от бяс, ноздрите му се издуха. С извития си нос и черните очи той изобщо не приличаше на Каран. Развика се в лицето й, тя отскочи и се блъсна в стълбата.
— Стига! — изрева Рулке.