Скоро от стената се подаваха само носът и очите на сянката.
— Чудя се… — проточи каронът.
— За кое?
— Казваш, че Галиад бил пребит до смърт заради няколко монети. Но кой разбойник би го причаквал тук, далеч от пътищата? Питам се дали не е досадил прекалено на ей този призрак…
— Баща ми не се боеше от призраци.
— Я си признай, сянко! — изръмжа Рулке и направи в мрака жест, от който привидението светна подобно на нажежена маша. — Какво си сторил на нейния баща?
— Той беше такъв неприятен особняк — заскимтя Басунез и пак изпъкна пред стената. — Все ровичкаше и се стараеше да научи моите тайни. Ха! Че аз изпепелих всички книжа, преди да умра. Никой няма да ползва наготово облагите от усърдния ми труд, дори ти, Рулке! Впрочем именно в собствените усилия се корени отговорът на всеки въпрос. Той обаче предпочете лекия път — извади костите ми от криптата и ме призова. И не си мисли, че първо с мен постъпи така! — обърна се призракът ехидно към Каран. — Доста беше затънал в недостойното занятие на некроманта.
Призракът пак се отдръпна и почти се сля със стената.
— Не си тръгвай — с измамно мек глас нареди Рулке. — Защо умря той?
— Защото го надхитрих! — В очичките на привидението се мярна изражение като на плъх. — Разигравах го, подстрекавах го да се качим чак на върха на кулата. А той все ме врънкаше, накрая му налетях изведнъж, стресна се, падна и се преби.
— Ти си го убил! — кресна Каран. — Ти си убил баща ми… Неволно замахна, но само одра кокалчетата на юмрука си в камъните.
— Смърт в замяна на живота — с мрачна подигравка подхвърли сянката на Басунез. — Той вдигна от гроба голите ми кости — далеч по-страшно престъпление от отнемането на жалкия му животец. Убил съм го… — разфуча се призракът. — А аз съм мъртъв от шест столетия и още не ми дават да намеря покой в гроба. Върнете ми забравата!
— Я стига! — сопна се Рулке, фенерът му блесна ослепително и Басунез избледня, но ехото от виковете му преследваше Каран и по стълбата нагоре.
Секна чак когато каронът затвори капака на подземието. Когато се върнаха горе, той поднесе чаша вода на треперещата жена. Тя задълго заби поглед в пода, накрая цялото й тяло се разтресе и се обърна към Рулке. Малахитовозелените й очи сякаш грееха в светлината на фенера.
— Значи изобщо не е убил убит, нали? Напълно случайна злополука, лишена от всякакъв смисъл.
— Да, нещастие, но причинено от злоба. Призраците нямат сила да убиват. Олекна ли ти, след като узна истината?
— От кое да ми олекне — че моят любим баща се е занимавал с черното изкуство на некромантите?! Но бездруго само едно осемгодишно дете може да смята баща си за съвършен. Трябваше да знам.
Въпреки това тя крачеше неспокойно из залата. След малко Рулке направи неясен жест зад гърба й. Главата на Каран клюмна. — Толкова съм уморена…
— Заспивай… — промърмори каронът и плъзна длан над лицето й. — Скоро ще се зазори, а довечера и за двама ни няма да е време за отдих.
Клепачите й се спуснаха, тя се свлече на пода и Рулке я зави със спалния чувал.
— Е, готова ли си? — попита я броени минути преди да изгрее луната.
— Почти — смънка Каран. Още недоумяваше какво ли се е опитвал да постигне нейният баща. — Но преди да започнем, настоявам да знам и какво се е случило с Лиан.
— Още едно условие! Той е при останалите от жалката им задруга. Рулке посочи пренебрежително отвора в стената, гледащ на изток.
— За мен е важно да се уверя, че той не е пострадал. Каронът потисна нетърпението си.
— Така да бъде. Ела насам! — Какво?…
— Качи се тук и ще ти покажа. И без това се канех да им изнеса малко представление.
Тя доближи плахо машината. Един гашад със сивкави брадавици по цялото си лице и помогна да се покатери. Рулке я настани до себе си.
— Дръж се за този парапет.
Движеше ръчките и въртящите се кръгове с лекота, породена от увереността.
От творението бликна светлинно кълбо, всичко наоколо се размъти и то изведнъж подскочи с пронизително стържене. На Каран й призля, сякаш остави стомаха си на пода в кулата. Издигаха се все по-бързо, безплътният щит проби бронза и керемидите на покрива и се разгоря като мъничко слънце. Отломките не можеха да паднат върху двамата в машината. После светлината избледня и творението се понесе над кулата. Рулке изрева тържествуващо към враговете си.
Каран виждаше хората като купчинка безпомощни мравки в далечния край на амфитеатъра. Долови страданието на Лиан, който се бе вторачил отчаяно в нея. Боеше се, че предателството й ще превърне загрижеността му в презрение, но нищо не можеше да стори.