Александър Драганов
Пътят на Черния Рицар
Пролог
— Все още не съм сигурен дали трябваше да отпращаме Лейна — рече лорд Валд Дакавар, докато отпиваше от чаша греяно вино. Погледът му бе зареян в пламъците пукащи в камината, а здравото му тяло бе загърнато с тежък плащ. Дълъг, двуостър меч лежеше подпрян на стола до него.
— В замъка на барон Редклоу те ще са в безопасност, приятелю — отговори кралският магьосник Ралтасар, висок старец с дълга шапка и тъмносиня роба, подпиращ се на дълъг жезъл, с който час по час потропваше по каменния под, докато обикаляше огромната гостна на замъка Дакавар. — А когато нещата се поуспокоят, ще можеш да видиш жена си и детето си.
— Кога ще се успокоят? — избухна Валд Дакавар. — Никога няма да се успокоят!
Мъжът се изправи от стола и изгледа Ралтасар, а след това погледа му премина и през останалите магьосници дошли в замъка му — двама елфи, един кентавър и още четири човека, стискащи пергаменти и свитъци, спотаили се в ъглите на залата.
— Искам да ти кажа, Ралтасар — изръмжа Валд, — че най-добре щеше да е Оракула да си мълчи!
— Ти беше този, който пожела да узнае дали съдбата ще те награди със син или дъщеря — отговори спокойно кралският магьосник.
— Именно — намръщи се благородникът, — не съм искал да пророкува, че синът ми един ден ще убие самия Прокълнат! И вие какво изобщо правите, че още не сте хванали този луд!
Ралтасар се засмя невесело.
— Прокълнатия не може лесно да бъде хванат и окован, лорд Дакавар. Той е зъл дух, вилнеещ в нашия свят от зората на времето. Ние обаче — рече старецът, — ще се постараем тази нощ да му нанесем такъв удар, че да не се показва скоро.
— А откъде си сигурен, че ще дойде? — махна с ръка Валд. — Моите следотърсачи не откриха никаква следа от орки или гоблини, нищо. Сам ли ще цъфне?
— Черната магия отваря врата към възможности, които не са доловими за нормалните възприятия — каза единият от елфическите магьосници. — Вземедушецът ще дойде.
— Но няма да завари детето ти тук — довърши Ралтасар, — дори да се провалим.
— Проклето време — мърмореше си под нас Жакил, докато отпиваше от манерката си с ром. Стражът беше застанал на една от бойните кули на крепостната стена, опасваща Замъка Дакавар, подпрял се на копието си и очакваш бог знае какво. Замъкът Дакавар се намираше на юг от Кралския и зимата по тези места се изразяваше в проливни дъждове, от които Жакил имаше чувство, че прогизват и камъните.
— Дори студът в проклетите Забравени планини е по-добър — изсумтя стражът и продължи да гледа във водните стени, които дъждът изливаше, намалявайки всичката видимост от крепостната стена — и защо ни прасна тук — продължи да разсъждава стражът на глас, — да чакаме гоблини или орки, които може би Прокълнатия щял да прати заради някаква си врачка. Ба!
Стражът отпи отново.
— Ако Прокълнатия умираше от думите на някаква си врачка, цялото това упражнение щеше да е излишно.
— Излишно е — чу глас над себе си Жакил, вдигна очи и видя как от черните облаци, изливащи вода над него, се спуска кошмарно видение, скелет на огромен дракон, светещ в бледа фосфоресцираща светлина. Последното нещо, което Жакил чу бяха крясъците на стражите от съседните бойници, тичащи към него. Те обаче не можеха да направят нищо — безплътният дракон отвори уста и от нея излезе призрачно дихание, което обви нещастния страж. За секунди намиращия се в разцвета на силите си мъж се превърна в старец, а после и в прашасал скелет, който се срина на земята.
Огромното чудовище кацна на крепостната стена и помете с дългата си костелива опашка осмелилите се да се изправят срещу него стражи.
— Пристигнахме, господарю мой — изсъска драконът и в този миг от гърба му се спусна черен силует с ниско сведена качулка, изпод която се виждаха две яркочервени очи.
— Добра работа, Ауганфил — каза Прокълнатия с глас, напомнящ трошенето на сухи есенни листа. Той огледа труповете наоколо и доволно изсъска. — В Ралмия още няма никой, който да има силата да се изправи срещу теб.
— Благодаря за комплимента, господарю мой — драконът почтително сведе огромния си череп.
— Изчакай ме тук — заповедно рече Прокълнатия. — Когато приключа с Дакавар и славния му предречен син ще полетим още малко… Може да удостоим някое близко селце с височайшето си присъствие.
— Той е тук — каза внезапно Ралтасар и жезълът му грейна.
— И аз го усещам — напрегна се един от елфите, — почувствах студ.