— Не можеш да победиш, Дак — констатира Вейкол, чакащ го от другата страна.
Младежът нямаше сили дори да отрече, но упорито се подготви за трети сблъсък, макар че устата му бе безсилно зяпнала от усилието да поеме въздух.
Левонтес се впусна в атака, този път без да поздравява с ръка. Дак изстена изнемощяло, но също пришпори Дуена напред. Ала бе твърде изморен. Той дори не можеше да вдигне копието си достатъчно, което стърчеше на нивото на…
Дакавар присви очи. Мисълта му мина през главата за секунда и бе твърде примамлива, за да й устои. Това не беше честно, но и гадината нарочно го удряше по раненото рамо. Правилата забраняваха на рицарите единствено да се целят в лицата си.
Копието на Дакавар прониза коня на Левонтес преди ветеранът от турнирни битки да осъзнае плана му. Дак изтърва оръжието си от силата на удара и в следващия миг света се превърна в какофония от предсмъртния писък на коня на Левонтес, отчаяния вик на опитния рицар и тежкото му изтърсване на земята.
За момент тълпата утихна, зяпнала невярващо как уж сигурния шампион на турнира се мъчи да се изправи и залита безсилно на земята. Кракът му бе счупен.
— Шампион на турнира и носител на Голямата Награда на баронство Катлау е лорд Дакавар — бавно и тихо каза церемониалмайсторът и в следващия миг публиката избухна в аплодисменти. Дакавар уморено вдигна ръка и слезе от коня си, като стенеше от болката в рамото си. Лицето му обаче бе грейнало в доволна усмивка и ръката от здравото му рамо бе вдигната победно в юмрук, цепещ щастливо въздуха. Рицарят приближи подиума и пое наградата си, която приближи до лицето си и целуна.
В следващия миг бе покрит с взрив от букети, предварително подготвени от наблизо стоящи слуги и радостта от титлата го унесоха в опияняващия празник.
Два часа по-късно, след като бе изпил порядъчно количество вино и бе целунал няколко пъти опиталата се да го поздрави Анлина, Дакавар стоеше в стаята си, а лечител разтърка рамото му с бинтове, които топеше в спирт.
Барон Редклоу влезе след като лечителя привърши с процедурата, придружен от Вейкол и скуайърите.
— Благодаря ви — каза младежът и прегърна всеки един от тях.
— Вие — той посочи скуайърите — от сега нататък ще работите с мен. Винаги.
Момчетата се спогледаха и щастливо плеснаха ръце.
— За тази вечер сте свободни — допълни Дак и ги отпрати.
Вейкол прегърна ученика си с думите:
— Малко мръсничък номер накрая, ама онзи си го просеше. Браво, моето момче.
След което и той тръгна остана само барон Редклоу. Той не изглеждаше особено щастлив.
— Аз не мисля като стария Вейкол — накрая каза той.
— Моля? — не разбра Дак.
— Това, което направи срещу Левонтес бе изключително подло. Конят бе добро и почтено животно, което нямаше общо с подмолните тактики на своя господар… които ти надмина.
— А, това ли било? — засмя се Дак. — Чичо Удроу, това е просто един кон. Този Левонтес изглежда богат. Ще си купи друг.
— Този кон беше живо същество — тихо отвърна Редклоу — и ти нямаше право да го убиваш дори заради тази титла.
Дакавар сякаш изтрезня.
— А това няма ли значение? — Той посочи рамото си. — Конят му по-важен ли е от мен?
— Не — отвърна Редклоу смутено, — разбира се, че не.
Той се наведе над момчето, което бе отгледал като свой син:
— Дак, ти се би великолепно и аз се гордея с теб.
— Тогава?
— Проблемът е, че ти стори нещо недостойно. То ти донесе титлата, но хвърля сянка върху нея. Прави те да изглеждаш жесток и безмилостен. А ти не си такъв, нали? — усмихна се стария барон.
— Аз само елиминирах един подлец — много тихо каза Дак.
— Но с подлост! — опита се да каже Удроу.
— Да — кимна Дакавар, — както ще отвърна и на Прокълнатия. Той уби баща ми, аз ще убия него.
— Дак, не е същото… — възмутено каза барон Редклоу.
— Защо? — повиши глас Дакавар и в тона му се усети раздразнение. — Не си ли доволен от мен? Та аз… аз се бих и за теб!
В очите на момчето блеснаха гневни сълзи.