Редклоу застина без да знае какво да каже. Накрая приближи младежа и постави ръце на раменете му.
— Доволен съм от теб, разбира се. Не биваше… — заекна баронът — да те занимавам с това днес. Ти… ти си велик шампион. Всичко е наред.
След което прегърна момчето, макар един тъничък глас в ума му да прошепна, че не беше.
Глава 4
След битката
На следващата сутрин всякакво напрежение привидно бе изчезнало и рицарите, които все още бяха останали в замъка на барон Катлау до един поздравиха младия лорд Дакавар за успешното му представяне. Сред тях обаче не бе Левонтес, който бе заповядал рано-рано да бъде изнесен от антуража си към собствения си замък.
Сърцето на Дак обаче бе повече стоплено от Анлина, отколкото от сладките приказки на благородниците.
— О, Дак, ти се би великолепно вчера! — каза девойката, прегръщайки любимия си през врата.
— Още вчера ми каза — нахилен отговори младежът, — но ти благодаря отново!
— Благодариш ми за пръв път. Вчера беше доста пийнал и главно бе по целувките, прегръдките и тостовете.
С тези думи тя леко го удари по рамото.
— Ау — изстена Дак. Все още го болеше.
— Извинявай — осъзна грешката си Анлина, — добре ли си?
— Малко понаболва още — призна младежът, — но за теб ще го преживея. Хей — усмихна се Дакавар, — няма ли да ти е скучно по пътя към дома отново да пътуваш с чичо Удроу?
— Какво имаш предвид? — не разбра момичето.
— Мисля, че ще е по-вълнуващо да пътуваш с мен!
И наистина, по обратния път към баронство Редклоу Дакавар взе Анлина на кобилата си, като я постави пред себе си.
— Да не уморим Дуена — притесни се девойката.
— Аз имам навика да уморявам конете, но не, ще издържи — отговори младежът.
— Това не беше смешно. Вчера единствената причина да не ти се скарам за кончето на Левонтес бе, че се радвах за теб — намръщи се Анлина.
— Не започвай и ти… — въздъхна Дак.
— Сериозна съм, аз… — на младежа обаче не му се слушаха протести, затова леко обърна главата на Анлина към своята и я прекъсна с целувка.
— Така — каза той, — обещавам ти, че за в бъдеще ще убивам коне, крави и други животни само в краен случай.
— Дак, това е… — Но бе прекъсната от нова целувка и загуби желанието си за спор.
Пътят обратно към баронството беше приятен, а пристигайки Дакавар бе посрещнат като герой. Барон Редклоу нареди да приготвят трапеза за шампиона и макар (за щастие, както каза Анлина) да не бе така огромна като тази за рождения ден, не остави седналите край нея гладни.
През следващите дни Дак осъзна, че е станал много известен, тъй като постоянно получаваше покани за балове, на които ходеше с Анли за огромно неудоволствие на многото благородни момичета, които търсеха начин как да го примамят да им стане съпруг.
От време на време се появяваха и покани за дуели — от южни благородници, които искаха да изпитат уменията си срещу новия шампион, но се бяха разминали с него в турнира. Най-известния от тях бе херцог де Малвил, Дак прие предизвикателството му и се сблъска с него в титаничен сблъсък с мечове край една река. Дакавар спечели благодарение на физическата си сила, младежка гъвкавост и известна доза шанс — притиснат от ударите му де Малвил се подхлъзна на един мокър камък и падна по гръб, с което и призна поражението си.
Отделно от успехите на новопровъзгласения благородник, чието име се разчу надлъж и шир из Ралмия, баронство Редклоу имаше и успешна есен, в която селяните прибраха богата реколта от земите си и подготвиха както васалите, така и замъка за зимата.
А самата зима дойде необичайно рано и донесе невижданите за толкова южни части снежни парцали.
— Никога не съм виждал такова нещо! — възкликна Дак, докато гледаше снеговалежа през прозореца на личната си стая в замъка Редклоу.
— Наистина, излязло е като от разказите на Селиан за неприветливите Планини на Забравата — Анлина се бе облегнала на рамото на любимия си.
— Скъпа, нищо неприветливо няма в снега — усмихна се младежът, — снежинките са красиви и елегантни почти колкото теб.
— Но пък силата на вятъра е могъща почти като твоята — отвърна му девойката.
Дакавар се засмя и я целуна. Двамата останаха загледани в падащия сняг.
Далеч, далеч на север от южните баронства се издигаха Планините на Забравата. От десетилетия, може би векове те бяха вечно бойно поле — на повърхността им крачеха горди джуджета и непримирими минотаври, а в дълбините й пъплеха орки, които палеха огромни клади из своите подземни градове в чест на Прокълнатия. В най-големия от тях, наречен Орис, се издигаше грамаден храм, оформящ фигурата на самия Прокълнат. На върха, оформен като качулка светеха два прозореца, отварящи пътя към злокобна зала, в която на масивен трон от черен метал, с втъкани кости, стоеше Прокълнатия. Черната му фигура като че поглъщаше светлината от пламъците на факлите и свещите, която служеше повече да разпръсква ужасните сенки, надвиснали като паяци по стените, отколкото да ги пропъжда.